Решение
16-06-2014

Р Е Ш Е Н И Е

№ 14

гр. София, 16 юни 2014 година

 

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

 

Военно-апелативният съд на Република България, в съдебно заседание на четиринадесети май, две хиляди и четиринадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: полк. ВЛАДИМИР ДИМИТРОВ

          ЧЛЕНОВЕ: полк. ДИМИТЪР ФИКИИН

                                полк. РУМЕН ПЕТКОВ

при секретар Емилия Стоянова

и с участието на прокурора подп. ИВО ПЕТКОВ

разгледа наказателно дело от общ характер № 14 по описа за 2014 година, докладвано от съдията полк. ДИМИТЪР ФИКИИН,

образувано по протест на Варненската военноокръжна прокуратура и жалба на подсъдимия гл.ст. П.С.Г. срещу присъда № 26/26.07.2013 г. по нохд № 26/2013 г. на Варненския военен съд.

 

С протестираната и обжалвана присъда подсъдимият гл. с-на П.С.Г., от в. ф. ........ – гр. В., е признат за виновен в това, че на 26 октомври 2012 год., във в. ф. ........ – В., отказал да изпълни заповед на началника си - к-н лейт. Б.Р.Б. – „Помощник началник щаб по логистиката“ при в. ф. ........ – В., като на основание чл. 372 ал. 1, пр. 2 НК и чл. 78а НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание “глоба” в размер на сумата 1 000 /хиляда/ лева и е признат за невинен и е оправдан по обвинението му по чл. 372 ал. 2, пр.3 от НК – деянието да е извършено по демонстративен начин.

В подадения протест се изтъкват доводи, че с действията си подсъдимият е осъществил състава на престъплението по чл. 372, ал. 2, пр. 3 НК, тъй като поведението му е било подчертано предизвикателно и е било израз на протест срещу неговия началник. Иска се постановената присъда да бъде отменена и постановена нова такава, с която подсъдимият да бъде признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 372, ал. 2, пр. 3 НК. В съдебно заседание протестът се поддържа изцяло на същите основания.

В жалбата на подсъдимия Г. пространно са изложени съображения, в които се изразява недоволство от постановената присъда, като същите по своето естество и същност могат да бъдат синтезирани в три групи, а именно: на първо място се твърди, че подсъдимият не е извършил престъплението, за което е предаден на съд, тъй като отдадената към него заповед била в нарушение на закона. На второ място се прави възражение, че военнослужещите дават писмени обяснения по специален ред, предвиден в ЗОВС и Правилника за приложението му, и че в поделението не е имало утвърдена задължителна форма на писане на обяснение, каквито Б. е изисквала от подсъдимия. И на трето място - подсъдимият е бил лице от денонощния наряд, поради което никой не е имал право да му отдава такава заповед. Като цяло същите възражения се поддържат и в съдебно заседание, където се оспорва и довода в протеста за осъществяване на деянието и по “демонстративен начин”. Иска се протестът да бъде отхвърлен, жалбата уважена, а подсъдимият признат за невинен и оправдан изцяло.

Военно-апелативният съд, като взе предвид становището на страните и съобрази доказателствата по делото, намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е приел за установена следната фактическа обстановка:

Подсъдимият гл. с-на П.С.Г. постъпил на военна служба в БА на 25.08.1988 година, а от 2001 год. бил на служба във в.ф. ........ – В.. От 31.10.2011 год. подсъдимият заемал длъжността „Началник ВВЗ склад и тилови имущества“ в същото формирование. Около 19 октомври 2012 год. подсъдимият отишъл при началник щаба на в.ф. ........ – В., свидетеля к-н ІІІ р. Р.П., който в момента изпълнявал временно длъжността „Командир“. Молбата му била, тъй като имал здравословни проблеми и се налагало да провежда физиотерапия, да му бъде разрешено сутрин да закъснява в продължение на десет работни дни по 15 – 20 минути. Свидетелят П. принципно дал съгласието си, като препратил подсъдимия да иска разрешение от прекия си началник. Съгласно Заповед № …../29.09.2011 година на командира на в.ф. ........ – В., свидетелката к-н лейт. Б.Р.Б. замествала к-н Б.Г. – командир на сектор “Логистика” за времето от 01.10.2012 год. до 26.10.2012 год. включително, поради което същата се явявала непосредствен командир /началник/ на подсъдимия гл. с-на П.Г.. Последният се явил при свидетелката Б., като я уведомил за проведения разговор с к-н ІІІ р. П. и поискал разрешение от нея да закъснява сутрин за около 20 – 30 минути, тъй като провеждал рехабилитация. Свидетелката от своя страна по принцип му дала разрешение с изключение на дните, когато трябвало да застъпи на дежурство. Съгласно утвърдения месечен график подсъдимият следвало да застъпи като дежурен по КПП на 25.10.2012 година. На 22.10.2012 год. по телефона му се обадил свидетелят гл. с-на П. С. Н. и го помолил да разменят дежурствата си, като подсъдимият вместо на 25-ти да поеме дежурството на свидетеля на 26.10.2012 год., петък. Тъй като подсъдимият отговорил, че това не зависи от него и трябва да има разрешение от прекия му началник к-н лейт. Б., поискал по телефона да разговаря лично с нея, за да се убеди, че размяната на дежурството ще бъде извършено с нейно съгласие. При проведения разговор между свидетелката Б. и подсъдимия, последният получил разрешение за смяна на дежурствата, а освен това получил разрешение и да закъснее за работа сутринта на 25.10.2012 год., т.е., когато вече дежурен по КПП трябвало да застъпи свидетелят Николов. За така извършената размяна на дежурствата била издадена заповед № 386/25.10.2012 год., утвърдена от свидетеля к-н ІІІ р. П. и подписана от свидетелката к-н лейт. Б. вместо к-н Б.Г., видно от Графика за носене на дежурствата за месец октомври 2012 год.. Съгласно тази заповед подсъдимият гл. с-на П.С.Г. бил назначен в наряд като „Дежурен по КПП, той и дежурен по парк“. В съответствие с установените Правила, рег. № 935 от 05.08.2010 год. на в.ф. ........ – В., задълженията на дежурния по КПП, в случая подсъдимия гл. с-на П.Г. били да се яви в 08.00 часа в района на военното формирование, в 08.10 часа да присъства на инструктажа за дежурството и в 08.15 часа да присъства в развода на денонощния наряд, облечен в полева форма, което той не изпълнил. Дежурният по военно формирование, който извършил развода – свидетелят оф. к-т Д. П. Д. докладвал на началник щаба к-н ІІІ р. П., че дежурният по КПП гл. с-на П.Г. не се явил на развод на денонощния наряд. Свидетелят к-н ІІІ р. П. разпоредил при явяването му да му бъде извършен инструктаж и да застъпи в дежурство, а на свидетелката к-н лейт. Б. разпоредил да изиска от подсъдимия писмени обяснения за закъснението му. Подсъдимият пристигнал в поделението след приключването на развода на денонощния наряд – около 08.25 часа. Явил се при дежурния оф. к-т Д., който му провел инструктаж и му разпоредил да се яви при изпълняващия длъжността командир свидетеля к-н ІІІ р. П., за да даде обяснения за закъснението си. Отивайки към кабинета на последния, подсъдимият се срещнал със свидетелката к-н лейт. Б.. Последната го попитала защо закъснява за дежурство и му разпоредила в тази връзка да напише обяснения, за което му дала срок около 15 минути до половин час. Подсъдимият вместо, съгласно разпоредбата на чл. 140 от Устава за войсковата служба на Въоръжените сили на Република България, да отговори: „Слушам!“, махнал с ръка и продължил към кабинета на началник-щаба. Въпреки това, около 09.45 часа, подсъдимият занесъл на свидетелката Б. написани на прономерован лист от тетрадка обяснения, както и бележка от личния си лекар, удостоверяваща назначената рехабилитация. От вида на бланката, върху която били написани обясненията, свидетелката Б. останала с впечатление, че листът е скъсан от дневник, съхраняващ се в КПП и съдържащ класифицирана информация. След като не намерила такъв дневник с липсващ лист, разпоредила на подсъдимия да й покаже тетрадката, от която е скъсал листа. Последният я завел в канцеларията си, помещаваща се в района на формированието и й показал тетрадката с откъснатия лист. Тогава свидетелката Б. му дала бланка /обяснителна записка/ и разпоредила на подсъдимия да напише дадените обяснения на нея. Последният направил опит да вземе написаните вече обяснения от свидетелката и й говорел на висок глас. В този момент последната тръгнала към щабната сграда, за да предаде обясненията на началник щаба свидетеля к-н ІІІ р. П. като подсъдимият я последвал. Вървял след нея като продължавал да й говори на висок глас и стремежът му бил да вземе обясненията си. В момента, в който се намирали в коридора на щабната сграда, били пресрещнати от свидетелите к-н ІІІ р. П. и к-н лейт. Л., които възприели възникналия конфликт между двамата. Свидетелят П. се намесил, като взел написаните от подсъдимия обяснения, и му разпоредил да продължи да изпълнява задълженията си като дежурен по КПП, с което конфликтът между тях бил прекратен.

Със заповед № 404/09.11.2012 год. на командира на в.ф. ........ – В. била назначена комисия в състав: председател к-н лейт. К.П.П. и членове к-н лейт. Д.И.Д. и ст. лейт. Л.Р.С. със задача да извърши служебна проверка във връзка с инкриминирания случай. Комисията съставила протокол за извършената служебна проверка рег. № 1786/16.11.2012 год., с който предложила на командира на военното формирование да наложи дисциплинарно наказание на подсъдимия „Предупреждение за уволнение“ за срок от една година. Подсъдимият Г. бил запознат с решението на комисията и подписал протокола с възражение за несъгласие с това решение. Със заповед № 412/19.11.2012 год. на командира на в.ф. ........ – В. на подсъдимия било наложено дисциплинарно наказание „Предупреждение за уволнение“ за срок от една година, която заповед подсъдимият Г. обжалвал по административен ред пред Варненския административен съд. С решение № 1800/05.07.2013 год. административният съд отменил горепосочената заповед на командира на в.ф. ........ – В., но решението не влязло в законна сила, тъй като било обжалвано.

На база така приетата фактическа обстановка първостепенният съд е приел, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 372, ал. 1, пр. 2 НК, поради което е и преквалифицирал деянието му.

Основният съд е изяснил обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл. 102, т.т. 1 - 3 НПК. Приетите за установени фактически положения, свързани с времето, начина и мястото на извършване на деянието, очертаващи фактическия състав на престъплението, което съдът е приел за извършено, и неговата правна квалификация, са в съответствие с доказателствата по делото, подкрепят се от тях и въззивната инстанция ги възприема изцяло. Извършвайки необходимата проверка на доказателствената съвкупност съобразно изискванията на чл. 107, ал. 5 НПК, първоинстанционният съд е направил съответната преценка и анализ на доказателствената стойност на отделните факти. В изпълнение на правомощията си по чл. 305, ал. 3 НПК, решаващият процесуален орган е посочил въз основа на кои доказателствени материали е приел за установени фактическите обстоятелства по делото. Изследвайки същите обективно, всестранно и пълно и давайки адекватна оценка на доказателствата според действителното им съдържание, съдът е изградил правилно вътрешното си убеждение, което е отразил в мотивите на обжалвания съдебен акт, който се явява обоснован и законосъобразен.

Възраженията на подсъдимия и неговия защитник, така както са изложени в жалбата му и в пледоарията му пред въззивната инстанция, в основната си част са идентични с направените такива пред първоинстанционния съд. Последният ги е синтезирал в три основни групи, както следва:

На първо място защитата на подсъдимия твърди, че той не е извършил престъплението, за което е предаден на съд, тъй като въпросната заповед към него е била издадена в нарушение на закона. На второ място в поделението не била утвърдена задължителна форма на писане на обяснения, каквито Б. е изисквала от подсъдимия и такива се давали по установен за това ред. И на трето място подсъдимият е бил лице от денонощния наряд и никой не е имал правото да му отдава такава заповед. Обстойно и аргументирано същите са били обсъдени от съда и основателно са били оставени без уважение. Изложените в тази насока съображения се споделят напълно и от въззивната инстанция, тъй като са обосновани и законосъобразни.

Съдът в мотивите си правилно е приел, че основен предмет на доказване по обвинението за извършено престъпление по чл. 372 от НК са отдадената заповед, нейното възприемане от адресата, отношението на дееца към заповедта и обективираните форми на нейното неизпълнение. Приетите за установени факти, свързани с така посочените обстоятелства от предмета на доказване, са залегнали в преценката на съда за съставомерност на деянието и същите изцяло изпълват с необходимото съдържание признаците на престъплението по чл. 372, ал. 1, пр. 2 НК. Такъв извод е бил направен и от състав на касационната инстанция, който в свое решение № 138/26. 03. 2014 г., по н.д. № 171/2014 г., изрично е приел, че установените фактически обстоятелства по делото представят поведението на подсъдимия за престъпно, поради което е отменил и постановената оправдателна присъда преди това от друг състав на въззивната инстанция.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че е била налице издадена заповед по смисъла на ЗОВС и УВСВС на РБ от страна на капитан-лейтенант Б. към подсъдимия и същата е била възприета добре от него. Отдаденото разпореждане е отговаряло на изискванията на чл. 8, ал. 2 от УВСВС на РБ. Б. се е явявала пряк началник на подсъдимия и заповедта й е била свързана с военната му служба. Основателно първоинстанционният съд е отхвърлил възражението на защитата, че издадената заповед от Б. е била незаконосъобразна, тъй като подсъдимият бил длъжностно лице от денонощния наряд и според защитата никой, освен дежурния по военно формирование, не е имал правото да му отдава разпореждания. В изложените аргументи, с които не е била кредитирана въпросната теза на защитата, съдът е съобразил разпоредбата на чл. 249, ал. 1 от УВСВС на РБ и законосъобразно е приел, че въпросният текст от устава не изключва отдаване на заповеди към подсъдимия от командира и преките му началници. Ако тълкуваме стеснително разпоредбата на чл. 249, ал. 1 от УВСВС на РБ, това би означавало да игнорираме и да поставим под условие регламентираните отношения “началник-подчинен” в разпоредбите на чл. 105 – 108 УВСВС на РБ. Едно такова тълкуване би означавало изцяло игнориране правомощията по контрол и проверка, които командирите/началниците/ и щабовете притежават по силата на чл. 6 УВСВС на РБ по отношение състоянието на войсковия ред, охраната и състоянието на дисциплината в подчинените им поделения.

Разпоредбите на чл. 249, ал. 1 и чл. 323, ал. 2 УВСВС на РБ не изключват подчинеността на военнослужещия по отношение на определените му началници, а въвеждат наред с това и допълнителното му подчинение на определени длъжностни лица от състава на денонощния наряд. Този извод следва и по аргумент от това, че нито в глава ІІ, раздел І УВСВС на РБ, където са уредени отношенията “началник-подчинен”, нито в Глава ІІ, раздел V, където е регламентиран редът на заповедоизпълнението, е предвидено изключение, което да поставя военнослужещия единствено и само на определено подчинение, когато той изпълнява задълженията си на длъжностно лице от денонощния наряд. В тези два раздела такова изключение не е предвидено. В чл. 249, ал.1 УВСВС на РБ обаче е предвидено, че военнослужещият “влиза” в подчинение на дежурния по поделение, което предполага създаване на допълнителни отношения на подчиненост, а не изключване на всякакви такива, съществуващи до този момент. В съответствие с гореизложеното са и свидетелските показания на свидетелите П. и Л., взети предвид и обсъдени от първоинстанционния съд.

От друга страна, постоянната практика на ВКС споделя становището, че подчиненият е длъжен да изпълни всяка заповед на своя началник, освен тази, която му налага извършването на очевидно престъпление. Този принцип е залегнал и в чл. 142, ал. 2 от УВСВС на РБ. Съображения в тази насока е изложил и самият първоинстанционен съд в мотивите си, който е споделил разбирането, че подсъдимият е бил длъжен да изпълни безприкословно заповедта, точно и в срок, дори и хипотетично да се приеме, че същата не е била законосъобразна. Единственото изключение в тази насока е тогава, когато заповедта налага извършването на очевидно престъпление. Възражението на осъдения, че е имал свое виждане относно незаконосъобразността на заповедта, в случая е без значение за съставомерността на деянието. Ако се приеме, че подчиненият има право на преценка, дали да изпълни или не отдадената му заповед, това би означавало да отпаднат основните начала на войсковия живот – единоначалието, задължителността на заповед-изпълнението и военната дисциплина. В този смисъл е и решение № 70/23. 04. 1993 г. по н.д. № 32/1993 г. на ВК на ВС. От същото е видно още, че ако подчиненият счита заповедта за неправилна, той предприема незабавно нейното изпълнение и при първа възможност отнася въпроса писмено или устно пред по-горестоящия началник. В конкретния случай не би могло да става въпрос за неправилност или за неправомерност на заповедта, отдадена на подсъдимия, който е дължал изпълнението на задължението си по военна служба в пълен обем. Ето защо, първоинстанционният съд обосновано и законосъобразно е приел, че е била налице издадена заповед, с необходимите реквизити съгласно изискванията на ЗОВС и УВСВС на РБ, същата е била правомерна и е била отдадена от компетентно лице, явяващо се пряк началник на подсъдимия, който отказал да я изпълни.

Въззивната инстанция споделя изцяло и съображенията, изложени в мотивите на присъдата досежно липсата на съставомерност на деянието на подсъдимия по чл. 372 ал. 2 НК. От доказателствата по делото е видно, че той не е имал за цел да прави демонстративни обструкции и да оспорва волята на Б., а по-скоро поведението му е било обусловено от стремеж да вземе първите си обяснения и да изясни обстоятелството, защо следва да пише обяснения за закъснението си, след като е получил разрешение за това, и то повторно на бланка, която не е въведена като задължителна форма за това в поделението.

Предвид гореизложеното протестът и жалбата следва да бъдат оставени без уважение, а атакуваният съдебен акт потвърден като обоснован и законосъобразен.

При извършената служебна проверка на присъдата се установи, че при постановяването й не са били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и липсват основания за нейното отменяне или изменяне.

Предвид гореизложеното и на основание чл.338 НПК Военно-апелативният съд

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА присъда № 26/26.07.2013 г. по нохд № 26/2013 г. на Варненския военен съд.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

 

© 2018 Военно-апелативен съд
Хостинг и дизайн от Journey.bg