Решение
10-11-2014
Р Е Ш Е Н И Е № 31 гр.София, 10. 11. 2014 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Военно-апелативният съд на Република България, в открито съдебно заседание, на двадесет и девети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: полк. ДИМИТЪР ФИКИИН ЧЛЕНОВЕ: полк. ПЕТЪР СТОЯНОВ полк. ВАНКО АНГЕЛОВ при секретар Нина Стоянова и с участието на прокурора подполк. Евгени Иванов разгледа наказателно дело от общ характер № 31 по описа за 2014 г., докладвано от съдията полк. ДИМИТЪР ФИКИИН, образувано по въззивни жалби от подсъдимия бивш главен старшина В. Н. Ч., от военно формирование-гр. Б., чрез адвокат П. Н. от АК-Б., подсъдимия гр. лице А. О. М. от гр. Б., подсъдимия гр. лице И. М. В. от гр. Б., подсъдимия гр. лице Х. А. М. от гр. Б. и подсъдимия гр. лице О. А. Х. /О. А. М./ от гр. Б., чрез адвокат Д. Р. от АК-Б., против присъда № 5 от 08. 04. 2013 г. по нохд № 268/2012 г. по описа на Сливенския военен съд. С обжалваната присъда Сливенският военен съд е признал подсъдимите: 1. бивш главен старшина В. Ч., 2. гр. л. Х. М.; 3. гр. л. О. Х. /О. М./; 4. гр. л. А. М.и 5. гр. л. И. В., и четиримата от гр. Б., за виновни в това, че: 1. За периода от началото на месец юни 2011 година до 31.10.2011 година, в гр. Б., подсъдимият М. образувал и ръководил организирана престъпна група, с участие в нея на подсъдимите Ч., О. Х. /О. М./, А. М. и В., създадена с користна цел - получаване на имотна облага, чрез извършване на престъпления по чл. 242, ал. 1, бук. „д” НК, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода” повече от три години, поради което и на основание чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 1, вр. ал. 1 и чл. 54 НК го е осъдил на пет години лишаване от свобода. 2. За периода от началото на месец юни 2011 година до 31. 10. 2011 година, в гр. Б., подсъдимите Ч., О. Х. /О. М./, А. М. и В. участвали в образувана и ръководена от подсъдимия М. организирана престъпна група, създадена с користна цел - получаване на имотна облага, чрез извършване на престъпления по чл. 242, ал. 1, бук. „д” НК, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода” повече от три години, поради което и на основание чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2, вр. ал. 2 и чл. 54 НК ги е осъдил на по три години лишаване от свобода. 3. На 18. 08. 2011 година към 4 часа на ГКПП-гр. М.Т. подсъдимият Ч. като извършител, умишлено улеснен от подсъдимия М. и в изпълнение на решение на организирана престъпна група, направил опит да пренесе през границата на страната стоки и предмети за търговски и производствени цели в големи размери – златни и сребърни изделия на обща стойност 58 970.00 лв., без знанието и разрешението на митниците, като деянието е останало недовършено по независещи от извършителя причини, поради което и на основание чл. 242 ал. 1, бук. „д" и „ж", за Ч. вр. чл. 20, ал. 2, а за М. вр. чл. 20, ал. 4, за двамата вр. чл. 18, ал. 1 и чл. 54 НК ги е осъдил на по три години и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на по 20 000 /двадесет хиляди/ лева. На основание чл. 242, ал. 7 НК Сливенският военен съд е постановил отнемане в полза на държавата на предмета на контрабандата - бижутерийни изделия и отливки от злато и сребро, иззети на 18.08.2011 г. на ГКПП М. Т. от микробус марка „М.”, модел „В.”, peг. №, подробно описани в присъдата. На основание чл. 23 ал. 1 НК Сливенският военен съд е определил по съвкупност общо наказание на подсъдимите Ч. и М., в размер на най-тежкото, а именно пет години лишаване от свобода за М. и три години и шест месеца лишаване от свобода за Ч., като на основание чл. 23, ал. 3 НК е присъединил към така определените им наказания „лишаване от свобода" изцяло наложените им наказания „глоба" в размер на по 20 000 (двадесет хиляди) лева. На основание чл. 59, ал. 1, т. 1 НК съдът е приспаднал от размера на наложените наказания „лишаване от свобода", времето от 01. 11. 2011 г. до 06. 12. 2011 г., през което подсъдимите Ч., М., О. Х. /О. М./, А. М. и В.са били задържани по делото. На основание чл. 41, ал. 6 НК, съдът е определил на подсъдимите М. и Ч. първоначален „ОБЩ" РЕЖИМ за изтърпяване на наложените им наказания „лишаване от свобода" в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл. 66, ал. 1 НК, съдът е отложил изпълнението на наложените наказания „лишаване от свобода" на подсъдимите О. Х. /О. М./, А. М. и В. с изпитателен срок от по пет години за всеки от тях. На основание чл. 53, ал. 1, буква „а” от НК Сливенският военен съд е отнел в полза на държавата л.а. „М.”, модел „В.”, peг. №, собственост на подсъдимия М. Съдът е осъдил подсъдимите Ч., М., О. Х. /О. М./, А. М. и В. да заплатят направените по делото разноски в размер на по 452.39 лева, за всеки от тях. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото. Сливенският военен съд е признал подсъдимия гр. л. А. А. З., от гр. Б., за невинен в това, че за периода от началото на месец юни 2011 година до 31. 10. 2011 година, в гр. Б., да е участвал заедно с подсъдимите Ч., О. Х. /О. М./, А. М. и В. в образувана и ръководена от подсъдимия М. организирана престъпна група, създадена с користна цел - получаване на имотна облага, чрез извършване на престъпления по чл. 242, ал. 1, бук. „д” НК, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода" повече от три години, поради което и на основание чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението му по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2, вр. ал. 2 НК. В жалбата на подсъдимия бивш главен старшина В. Н. Ч. пред настоящата инстанция се изтъкват доводи за оправдаването му по обвиненията по чл. 321 и чл. 242 от НК. Изложени са аргументи, че Ч. не е извършил престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 2, т. 2, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 93, т. 20 от НК. От събраните по делото доказателства защитата прави извода, че същият е осъществявал единствено и само правомерна дейност при своите многократни преминавания на границата. Неговата дейност не само че не съставлявала престъпление, а дори не осъществявала признаците на административно-митническо нарушение. Неправилно било прието, че Ч. е участвал в организирана престъпна група /ОПГ/. Досежно обвинението по чл. 242 от НК защитата изхожда от дадените обяснения от подс. Ч. и от събраните по делото свидетелски показания, като счита, че същите опровергават твърденията за принадлежността му към ОПГ, както и извършената на 18. 08. 2011 г. контрабанда да е била в изпълнение на решение на ОПГ. Сочи се, че присъдата е постановена и в нарушение на чл. 301 и чл. 305 от НПК, като подсъдимите Ч., О. Х. /О. М./, А. М. и В. са осъдени „анблок“ с общ диспозитив – за различна престъпна дейност за всеки един поотделно и съдът ги е осъдил на по три години лишаване от свобода. Защитата счита, че след като подсъдимият А. З. е оправдан, то е следвало да има оправдателна присъда и по отношение на всички членове на ОПГ досежно членуването им в тази група с този подсъдим. Прави се искане подсъдимият Ч. да бъде оправдан по обвинението по чл. 321, ал. 3, предл. 2, т. 2, вр. ал. 2, вр. ал.1, вр. чл. 93, т. 20 от НК, а за деянието по чл. 242, ал. 1, б. “д” и б. “ж”, вр. чл. 20, ал. 2 от НК да бъде намален размерът на наложеното наказание лишаване от свобода при условията на чл. 55 от НК и да бъде приложен институтът на чл. 66 от НК. В постъпилото допълнение към въззивните жалби от адв. В. като защитник на подс. М., от адв. Л., като защитник на подс. О. Х. /О. М./, и от адв. С., като защитник на подс. Ч., се прави искане да бъдат уважени въззивните жалби на подзащитните им, като се излагат и допълнителни съображения за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в съществено нарушение правото на подсъдимите на защита, липса на мотиви, необоснованост на присъдата и несъставомерност на деянието на подсъдимите. В съдебно заседание жалбата и допълнителното изложение към нея се поддържат по изложените в тях съображения. Иска се оправдаване на подс. Ч. по обвинението по чл. 321 от НК и намаляване на наложеното му наказание по чл. 242 от НК. В жалбата на подсъдимия гр. л. Х. А. М. пред настоящата инстанция се правят доводи за незаконосъобразност на постановената присъда. Прави се възражение за липса на обективна съставомерност на деянието по чл. 321, ал. 3, предл. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл.93 т. 20 от НК. При своите многократни преминавания на границата подсъдимият е извършвал единствено и само правомерна дейност. Сливенският военен съд погрешно възприел тезата на прокурора, застъпена във внесения обвинителния акт. Всеки един от членовете на групата е следвало да има субективна увереност, че върши престъпления, наказуеми с лишаване от свобода повече от три години. Защитата прави възражение, че тяхната деятелност не само че не съставлявала престъпление, но и не осъществявала белезите на административно-митническо нарушение. Дори тази деятелност да представлявала заобикаляне на закона, в никакъв случай не осъществявала обективната съставомерност на деянието по чл. 321 от НК. Досежно обвинението по чл. 242, ал. 1 от НК защитата прави възражение, че помагаческата дейност на М. не може да бъде подведена под нормата на чл. 18, ал. 1 от НК, тъй като помагачът е следвало да действа със субективната увереност, че подпомага извършването на едно довършено деяние, а не опит към деянието. Неправилно била приложена и разпоредбата на чл. 23, ал. 1 от НК, тъй като не било посочено измежду кои точно наказания е определено общо такова. Диспозитивът на присъдата по пункт 3 защитата счита за незаконосъобразен поради осъждането на М. и Ч. с общ диспозитив за различна престъпна деятелност. Защитата прави възражението, че след като подсъдимият А. З. е бил оправдан, то е следвало да има оправдателна присъда по отношение на всички членове на ОПГ досежно членуването им в тази група с този подсъдим, а за подс. М. като ръководител на такава. Прави се искане да бъде отменена първоинстанционната присъда и подсъдимият М. да бъде оправдан по повдигнатите му обвинения. В постъпилото допълнение към въззивните жалби от адв. В. като защитник на подс. М., от адв. Л. като защитник на подс. О. Х. /О. М./ и от адв. С. като защитник на подс. Ч. се прави искане да бъдат уважени въззивните жалби на подзащитните им, като се излагат и допълнителни съображения за допуснати съществени процесуални нарушения, изброени по-горе. В съдебно заседание жалбата и направеното допълнение към нея се поддържат на същите основания. Иска се атакуваната присъда да бъде отменена и подс. М. да бъде признат за невиновен и оправдан по повдигнатите му обвинения. В жалбата пред настоящата инстанция на подсъдимия А. О. М. също се изтъкват доводи за незаконосъобразност на постановената присъда. Твърди се, че е налице липса на обективна съставомерност на деянието по чл. 321 от НК и за този подсъдим. С оглед събраните по делото доказателства групата извършвала единствено и само правомерна дейност. От една страна А. М. бил братовчед на братята Х. М. и О. М., а от друга страна бил и в трудовоправни отношения с „К. Г.“ ЕООД. Подсъдимият нямал субективната увереност, че е извършвал престъпления, наказуеми с лишаване от свобода повече от три години. Неговата деятелност не само че не съставлявала престъпление, но дори не осъществявала белезите на административно нарушение. Защитата твърди, че пункт 2 на присъдата бил в нарушение на чл. 301 и чл. 305 от НПК, тъй като Ч., О. Х. /О. М./, А. М. и В. били осъдени с общ диспозитив за различна престъпна деятелност на всеки един от тях. След като подсъдимият А. З. бил оправдан, то следвало да има оправдателна присъда по отношение на всички членове на ОПГ досежно членуването им в тази група, както и за подс. А. М. като член на такава. Прави се искане присъдата да бъде отменена и А. М. да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение. В съдебно заседание жалбата се поддържа на същите основания. В жалбата пред настоящата инстанция на подс. И. М. В., се правят доводи за незаконосъобразност на постановената присъда. Твърди се, че е налице липса на обективна съставомерност на деянието по чл. 321 от НК за подсъдимия В. Отново се заостря вниманието, че и той извършвал само и единствено правомерна дейност при своите многократни преминавания на границата на Р. България с Р. Турция. Защитата счита, че подсъдимият не е имал субективна увереност, че е извършвал престъпления, наказуеми с лишаване от свобода повече от три години. Неговата деятелност не само че не съставлявала престъпление, но дори не осъществявала белезите на административно нарушение. И за този подсъдим се твърди, че по пункт 2 присъдата била постановена в нарушение на чл. 301 и чл. 305 от НПК, тъй като Ч., О. Х. /О. М./, А. М. и В. били осъдени с общ диспозитив за различна престъпна деятелност на всеки един от тях. Прави се и възражението, че след като подсъдимият А. З. бил оправдан, то следвало да има оправдателен диспозитив по отношение на всички членове на ОПГ досежно членуването им в тази група, както и за подс. В. като член на такава. Прави се искане да бъде отменен първоинстанционния съдебен акт и да бъде постановена оправдателна присъда за подс. В. по повдигнатото му обвинение. В съдебно заседание жалбата се поддържа по изложените в нея съображения. В жалбата пред настоящата инстанция на подсъдимия О. Х. /О. М./ се правят доводи за незаконосъобразност на постановената присъда. Защитата прави възражение и за този подсъдим, че е налице липса на обективна съставомерност на деянието по чл. 321 от НК, тъй като той е извършвал само и единствено правомерна дейност при своите многократни преминавания на границата и принадлежността му към ОПГ се дължала на родствената му връзка с ръководителя й М. – по-малък брат на подсъдимия О. М. Последният не е имал субективна увереност, че извършвал престъпления, наказуеми с лишаване от свобода повече от три години. Неговата деятелност не само, че не е съставлявала престъпление, но дори не осъществявала белезите на административно нарушение. И за този подсъдим се твърди, че по пункт 2 присъдата била постановена в нарушение на чл. 301 и чл. 305 от НПК, тъй като Ч., О. Х. /О. М./, А. М. и В. били осъдени с общ диспозитив за различна престъпна деятелност на всеки един от тях. След като подсъдимият А. З. е бил оправдан, то следвало да има оправдателна присъда по отношение на всички членове на ОПГ включително и за подс. О. М. като член на такава. Прави се искане първоинстанционната присъда да бъде отменена и подс. О. М. да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение. В постъпилото допълнение към въззивните жалби от адв. В. като защитник на подс. М., от адв. Л. като защитник на подс. О. Х. /О. М./, и от адв. С. като защитник на подс. Ч., се прави искане да бъдат уважени въззивните жалби на подзащитните им, като се излагат и допълнителни съображения за допуснати съществени процесуални нарушения, описани по-горе. В съдебно заседание жалбата и направеното допълнение към нея се поддържат на същите основания. Иска се атакуваната присъда да бъде отменена и подс. О. Х. /О. М./, да бъде признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. Първоинстанционният съд е признал за невинен и е оправдал подсъдимия А. А. З. по повдигнатото му обвинение, в която част първоинстанционната присъда е била потвърдена и от ВКС и е влязла в законна сила. В съдебно заседание пред настоящата инстанция защитниците на всички подсъдими правят искане на основание чл. 270, ал. 3, вр. чл. 68 от НПК да бъде отменена наложената им забрана на напускане пределите на страната. Прокурорът даде становище, че въззивните жалби са неоснователни, а присъдата на първоинстанционния съд като законосъобразна и справедлива да бъде потвърдена. По отношение на направените искания за отмяна на наложената забрана за напускане пределите на страната прокурорът счита, че следва да бъде уважено единствено това по отношение на А. З., който е оправдан и по настоящото наказателно производство няма качеството на подсъдим. Военно-апелативният съд, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и след като извърши цялостна проверка на обжалвания съдебен акт, съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намери за установено от фактическа и правна страна следното: По настоящото дело са били допуснати съществени процесуални нарушения, попадащи в обхвата на основанието по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК. Основателна е жалбата на подсъдимите, че е налице противоречие между диспозитив и мотиви на атакуваната присъда и не е ясна волята на съда кой от подсъдимите М. или Х. е осъден за помагачество към престъплението по чл. 242 НК. От диспозитива на атакуваната присъда по недвусмислен начин е видно, че решаващият съд е признал подсъдимия М. за виновен в извършване на престъпление по чл. 242, ал. 1, б. «д» и «ж», вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4 НК, а именно, че на 18.08.2011 г., действайки като помагач, умишлено улеснил извършителя Ч. да направи опит да пренесе през границата на страната стоки и предмети за търговски и производствени цели в големи размери, без знанието и разрешението на митниците. Видно от предявеното с обвинителния акт обвинение помагаческата дейност на М. се изразила в набавяне на средства, а именно предоставяне на собствения си лек автомобил «М.», модел «В.», с рег. №, на подсъдимия Ч., за да осъществи последният с него престъплението по чл. 242 НК. Независимо от този си диспозитив, в мотивите съдът при описание на фактите е приел, че не подсъдимият М., а подсъдимият Х. е предоставил процесния автомобил на Ч. с посочената контрабандна цел. Видно е, че е налице противоречие между мотиви и диспозитив на присъдата, касаещо формата на участие на осъдения М. в престъплението, за което е бил признат за виновен. Налице е не само въпросното противоречие между мотиви и диспозитив досежно лицето, което е осъществило помагаческата дейност към контрабандата, но и вътрешна противоречивост на мотивите, доколкото при правните си изводи, в противовес с фактическите такива, решаващият съд е приел, че именно подсъдимият М. е помагачът. От друга страна фактическият извод на съда, че помагач е не друг, а подсъдимият Х., не се подкрепя и от доказателствената съвкупност по делото. Гореизложеното е било установено и от ВКС в свое отменително решение № 225 по нд № 184/2014 г., който наред с това е констатирал, че не е налице необходимата корелация между факти и доказателства по отношение и на други обстоятелства, посочени в мотивите. Така например съдът е приел, че Х. и Ч. са отишли в ателието на свидетеля О. на 17.08.2011г., за да бъдат претопени там изделията от злато и сребро. Видно обаче от показанията на О., в ателието му били пристигнали М. и Ч. Съдът в мотивите е приел още, че след задържането на контрабандната стока на границата, подсъдимият Ч. се обадил по телефона на Х., като го уведомил за случващото се и в следващите три часа между тези двама подсъдими били проведени множество разговори. И ВКС е констатирал, че това се опровергава от данните в изготвените по делото ВДС от проведените СРС, тъй като въпросните разговори били проведени между Ч. и М. Върховният съд е отбелязал още, че съвпадението на собствено име и на фамилно име на двамата подсъдими Х. М. и О. Х. е задължавало решаващият съд да бъде изключително внимателен при описание на фактическите действия на всеки един от тях, за да няма двусмислие и да бъде изключено и най-малкото съмнение досежно съучастническата дейност на тези двама подсъдими. Принципно положение е, че диспозитивът на съдебния акт е логично продължение на съобразителната част на присъдата и е необходимо вътрешно единство между тях. При противоречие между диспозитив и мотиви не е ясна волята на съда в атакувания акт. По този начин са били накърнени процесуалните права на подсъдимите М. и Х., тъй като не са могли да разберат кой от двамата и въз основа на какви мотиви е осъден за помагачество към престъплението по чл. 242 НК. Съображения в тази насока са били изложени и в допълнението към въззивните жалби на подсъдимите М., О. Х. /О. М./ и Ч., където е релевирано оплакването за ограничаване на процесуалните права на М. и Х. да узнаят от присъдата въз основа на какви доказателства и в извършването на какво престъпление се осъждат, за да организират защитата си по реда на въззивното обжалване. Именно това противоречие между диспозитив и мотиви на присъдата води до невъзможност въззивната инстанция да провери действителната воля на решаващия съд, с което да провери и правилността на атакувания акт. ВКС неведнъж е имал повод да приеме, че невъзможността да се провери правилността на направените от съда изводи е от категорията на абсолютните съществени процесуални нарушения, визирани в разпоредбата на чл. 348, ал. 3 НПК. /Решение № 32 от 9.02.2010 г. на ВКС по н. д. № 682/2009 г., III н. о., НК и Решение № 66 от 7.03.2012 г. на ВКС по н. д. № 28/2012 г., III н. о., НК./ Основателна е жалбата на подсъдимите и досежно липсата на съображения в мотивите относно противоречията в свидетелски показания, които и решаващият съд е констатирал по време на съдебното следствие. В съдебното производство са били разпитани множество свидетели и констатациите за противоречия с дадените показания на някои от тях на досъдебното производство са мотивирали съда да приложи разпоредбата на чл. 281, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, а в някои от случаите и ал. 4 на същия законов текст. В нарушение обаче на разпоредбата на чл. 305, ал. 3 от НПК, съдът не е направил задълбочен анализ на тези свидетелски показания, отличаващи се с така установената противоречивост, както е сторил това по отношение обясненията на подсъдимите. Декларативно е посочено в мотивите на присъдата, че приетата фактическа обстановка се установявала от разпитите на свидетелите от съдебното следствие и от досъдебното производство, приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 1 и ал. 4 НПК. Не са били изложени обаче необходимите съображения относно това на кои от свидетелите и конкретно кои от противоречивите им показания съдът кредитира и на какво основание. Единствено на стр. 17 в мотивите с едно изречение съдът е взел отношение, приемайки че са налице такива противоречия, но е сторил това, отделяйки вниманието си основно на показанията на роднините и близките на подсъдимите, приемайки, че противоречията в тях са се дължат както на това им качество, така и на оказания им натиск по време на досъдебното производство. В отменителното си решение ВКС изрично е подчертал, че именно поради наличието на близки отношения между свидетелите и подсъдимите лица, съдът дължи много внимателна оценка, съпоставка и проверка на данните, предоставени от тях. Съдът е длъжен да ги съпостави както помежду им, така и с други доказателствени източници и на базата на тази преценка да направи изводите си относно това на кои да даде вяра и кои да отхвърли. В конкретния случай тази проверка е била особено наложителна и предвид обстоятелството, че в основата на фактическите изводи на първата инстанция, освен обясненията на подсъдимите от досъдебното производство, приобщени по реда на чл. 279, ал. 2 НПК, са били поставени и показанията от досъдебното производство на свидетелите М. М., С. О., Гено К., Е. З., Д. П., К. М., Г. Ш., дадени по реда на чл. 223 НПК, както и тези на Ю. И., Е. Д. и Н. Н., прочетени на основание чл. 281, ал. 4 НПК. Това е било констатирано и от адв. Р. като защитник на подсъдимите М., Х., М. и В., която в пледоарията си е развила съображения, че показанията на голяма част от разпитаните свидетели, пътували до Република Турция, дадени на досъдебното производство, радикално се различават от тези, дадени от тях в съдебно заседание, което е наложило и съответното им прочитане и приобщаване по необходимия процесуален ред към доказателствената съвкупност. Защитата е направила и възражението, че по един неправомерен начин тези свидетели са били мотивирани да дадат тези показания на предварителното следствие, за да се обезпечи последното с достатъчно факти за обвинителната теза. Ето защо първоинстнационният съд е бил задължен да направи задълбочена и внимателна преценка на въпросните показания и да анализира причините за тяхната промяна. Това обаче не е било сторено и съдът не е отделил необходимото внимание на обстоятелството, че между изложените в досъдебното производство и депозираните пред първоинстнационния съд показания е било налице съществено противоречие относно факти, които са от особено съществено значение за изясняване на обективната истина по делото и въз основа на които съдът е следвало да направи и съответните правни изводи. Констатираните противоречия при разпита на част от свидетелите е изисквало задълбочен анализ и оценка за тяхната достоверност или недостоверност. Като не е изследвал с необходимото внимание и прецизност противоречието между тези доказателствени източници съдът е допуснал особено съществено нарушение на процесуалните правила, което представлява липса на мотиви. Последното е било задълбочено и с липсата на съображения и доводи, които съдът е дължал на направените от страните възражения по същество и които е следвало да изложи в мотивите си. В съдебните прения защитата на подсъдимите е релевирала възражения, оспорващи периода на престъпната дейност на групата/стр. 361 от н.д./, помагаческата дейност на подсъдимия М., която от субективна страна не би могла да му бъде вменена, /стр. 361 от н.д./, заострящи вниманието върху семейната и трудовоправната връзка на членовете на групата, която в никакъв случай не би могла да бъде идентифицирана като организирана престъпна група съобразно необходимите за това признаци/стр. 361, гърба от н.д./ и относно дейността на членовете на групата, която била легална, тъй като преносвачите на златото и златните изделия декларирали същите при преминаването на границата, което ставало всъщност със знанието и разрешението на митническите служители, които знаели какво количество и какви стоки се изнасят. На основното възражение на защитата на подсъдимите, че не е налице организирана престъпна група, създадена с цел извършването на престъпление по чл. 242 НК, тъй като според тях осъществяваната от членовете на групата дейност била легална предвид наличието на лиценз и изнасянето през границата на страната на стоки със знанието и разрешението на митницата, не е даден обстоен и изчерпателен отговор в мотивите съобразно изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК. Доказаността на основната цел на групата-извършване на престъпления по чл. 242 НК, е била изместена от вниманието на съда, който единствено е посочил, че целта е користна, а именно получаването на имотна облага./стр.22 от мотивите/. Върховният касационен съд в отменителното си решение също е отбелязал, че последното е квалифициращ деянието признак, а не елемент от обективната страна на престъплението по чл. 321, ал. 1 и 2 НК. Изложеното налага извода, че спорните по делото моменти не са били обсъдени с необходимата прецизност, че гласните доказателствени източници не са били преценени в тяхната взаимна връзка и логическа последователност и оценъчната дейност на съда е могла да бъде по-задълбочена. Ето защо атакуваният съдебен акт се явява постановен при липса на мотиви по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК, което във всички случаи е основание за отмяна и връщане на делото на предходната инстанция, която при новото му разглеждане следва да изпълни процесуалните изисквания на чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК и да постанови съдебен акт по вътрешно убеждение с правилно решаване на въпросите по чл. 301, ал.1 НПК. Настоящият съдебен състав намира доводите на защитата на подсъдимите, с изключение на А. З., за отмяна на наложената им забрана за напускане на пределите на страната за неоснователни. Касае се за мярка на процесуална принуда, която има за цел да осигури ритмичното протичане на наказателния процес и приключването му в разумни срокове, да обезпечи явяването на подсъдимия пред съда и лишаването му от възможността да се укрие. В настоящия случай на подсъдимите са били повдигнати обвинения за тежки умишлени престъпления, което съобразно разпоредбата на чл. 68, ал. 1 НПК се явява основна фактическа предпоставка за налагане на тази забрана. Съдът счита, че към настоящия момент не са налице достатъчно и безспорни обстоятелства, които по категоричен начин да изключват опасността подсъдимите да се укрият и да осуетят приключването на наказателното производство. Изводът в тази насока може да се извлече от високата обществена опасност на деянията, за което им е повдигнато обвинение. Към настоящия момент наложената ограничителна мярка се явява законосъобразна и правилна. Неоснователни са доводите, че от налагането й е изминал доста продължителен период и че подсъдимите не могат пълноценно да издържат семействата си. Процесуалната принуда по чл. 68 от НПК има за цел да осигури приключването на наказателното производство чрез законово ограничаване на определени права на подсъдимия, като например правото на подсъдимия за свободно придвижване, като засягането и на други права във връзка с тази мярка към настоящия момент е законно и оправдано с оглед повдигнатото обвинение, спецификата на престъплението, степента на обществена опасност на деянието и на дееца. Въпросната забрана обаче следва да бъде отменена по отношение на подсъдимия А. З., за който към настоящия момент присъдата е влязла в законна сила, същият е оправдан и за него са налице предпоставките за нейната отмяна. На част от останалите възраженията, изложени във въззивните жалби и допълнението към тях касационната инстанция е дала отговор в отменителното си решение, а останалите такива с оглед изхода на процеса е безпредметно да бъдат обсъждани. По изложените съображения и на основание чл. 335, ал. 2 НПК Военно-апелативният съд Р Е Ш И: ОТМЕНЯ присъда № 5 от 08. 04. 2013 г. по нохд № 268/2012 година по описа на Сливенския военен съд и връща делото за ново разглеждане от друг състав на съда. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на защитата на подсъдимите В. Н. Ч., Х. А. М., О. А. Х. /О. А. М./, А. О. М. и И. М. В., и четиримата от гр. Б., да бъдат отменени наложените им ограничителни мерки “Забрана за напускане пределите на Република България”. ОТМЕНЯ наложената на подсъдимия А. А. З. ограничителна мярка “Забрана за напускане пределите на Република България”, за което да бъде уведомена съответно ГД “Гранична полиция”. РЕШЕНИЕТО е окончателно е не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
© 2018 Военно-апелативен съд
Хостинг и дизайн от Journey.bg