Решение
24-02-2015
Р Е Ш Е Н И Е № 1 гр.София, 24.02.2015 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Военно-апелативният съд на Република България в съдебно заседание на втори февруари две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: полк. ЦАНЬО АНГЕЛОВ ЧЛЕНОВЕ: полк. ХРИСТО СТРАНЖДАНСКИ полк. ДИМИТЪР ФИКИИН при секретар Теодора Спасова и с участието на прокурора подп. ЕВГЕНИ ИВАНОВ разгледа административно наказателно дело № 1 по описа за 2015 година, докладвано от съдията полк. ДИМИТЪР ФИКИИН, образувано по протест на прокурор при Сливенската военноокръжна прокуратура срещу решение № 13/15.12.2014 г. по анд № 98/2014 г. на Сливенския военен съд. С протестираното решение Сливенският военен съд е признал обвиняемия капитан Р. К. Н., от РС „Военна полиция” – гр. П., за невинен в това, през месец декември 2013 г., в гр. С., при условията на продължавано престъпление, да е изготвил и изпратил на 12 декември 2013 год. по куриерска фирма до сектор Регионална инфраструктура на отбраната – Б., към Централно военно окръжие С., 24 /двадесет и четири/ броя писмени декларации, в които потвърдил неистина, че не е прехвърлял жилище, годно за постоянно обитаване, които по силата на постановление на Министерския съвет се дават пред орган на властта за удостоверяване истинността на някои обстоятелства – престъпление по чл. 313, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 9, ал. 2 от НК го е признал за невинен и го е оправдал по това обвинение. На основание чл. 190 от НПК разноските по делото в размер на 136,52 лева са останали за сметка на държавата. В протеста се изтъкват доводи за незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното решение. Прокурорът счита, че незнанието от страна на обвиняемия на настъпилите промени в Наредбата за продажба на жилища, ателиета и гаражи от жилищния фонд на Министерство на отбраната, обн. ДВ, бр. 73/2010 г., не би могло да послужи за отпадане на отговорността му и за неговото оневиняване. В новата редакция на въпросната Наредба, изменена и допълнена с ДВ бр. 84 от 28.10.2011 г., действаща към момента на инкриминираното деяние, прокуратурата приема, че е посочено още едно изискване, на което кандидатът за закупуване на жилище трябвало да отговаря, а именно – да не е прехвърлял жилище или вила, годни за постоянно обитаване, на други лица, освен на държавата или общината или в случаите на прекратяване на собственост. Прави се възражение, че на това условие обвиняемият Н. не отговарял, тъй като веднъж вече бил извършил прехвърлителна сделка със съпругата си на жилище. В протеста са изложени и аргументи, че предстоящият ремонт, който семейство Н. имали намерение да извършат в жилището, не правел същото негодно за постоянно обитаване. Прокуратурата определя състоянието, в което се е намирал апартаментът, като временно негоден за обитаване, но не и като негоден за постоянно такова. Прави се и възражението, че продаването на жилището на трето лице от страна на обвиняемия Н. и съпругата му не е довело автоматично до прекратяване на съсобствеността помежду им и до съответствие на посочените в чл. 71, т. 3 от ППЗДС условия. Излагат се аргументи, че семейната съпружеска общност е бездялова, че се прекратява само в предвидените от закона случаи и че с прехвърлителната сделка на двамата съпрузи собствеността на жилището е преминала върху купувача, като те доброволно са се лишили от нея, но семейната съпружеска общност е продължила да съществува до прекратяването на брака с развода. Прави се изводът, че в случая не се касае за прекратяване на съсобственост между съпрузите. С непосочването на по-горе изложени обстоятелства в инкриминираните декларации прокуратурата счита, че обвиняемият Н. е осъществил състава на престъплението по чл. 313, ал. 1 НК при условията на продължаваност. Излагат се и възражения, че декларативно, без никакви мотиви, съдът е приложил разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК, оправдавайки обвиняемия. Същевременно и представителят на обвинението приема, че Н. е бил добър служител, с положителни характеристични данни и чисто съдебно минало. Акцентира се обаче на обстоятелствата, че в случая са били създадени множество декларации, че същите са били използвани в структурата на МО и че това завишава обществената опасност на деянието. Наличието на имуществени вреди не е било елемент от състава на престъплението и прокуратурата счита, че тяхната липса в случая не може да обоснове формалност на извършеното деяние, предвид и качеството на извършителя. Поради неправилното приложение на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК прокуратурата прави искане протестираното решение да бъде отменено и постановено ново, с което обвиняемият Н. да бъде признат за виновен и осъден в извършване на престъпление по чл. 313, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, като намери приложение в случая разпоредбата на чл. 78а НК. В съдебно заседание прокурорът поддържа подадения протест и изложените в него съображения. Защитата на обвиняемия моли постановеното решение да бъде потвърдено като обосновано и законосъобразно. Излагат се съображения, че правилно първоинстанционният съд е приел малозначителност на деянието както с оглед на дееца, така и предвид обстоятелствата, че поради многоетапната процедура по въпросната наредба, деянието на обвиняемия не би могло да породи необходимите правни последици. Акцентира се и на декларирания доброволен отказ от негова страна за участие във въпросната процедура. Защитата счита още, че в инкриминираните декларации не се съдържат неверни обстоятелства. На първо място се акцентира на обстоятелството, че по смисъла на чл. 71, т. 3 от ППЗДС Н. никога не е имал повече от ? от въпросното жилище, тъй като двамата съпрузи са били в съсобственост по отношение на имота, която са прекратили чрез продажбата му. На второ място се прави възражението, че жилището е било негодно за обитаване, тъй като същото не е било в стандартите да задоволи жилищните нужди на цялото семейство. Предвид гореизложеното защитата счита, че деянието на обвиняемия не е съставомерно, тъй като посочените в декларациите обстоятелства не покривали критериите на чл. 71, ал. 1, т. 2 и 3 от ППЗДС. Не на последно място, защитата счита, че в подкрепа на първоинстанционното решение са налице и многобройни обстоятелства, а именно – натрупания професионален стаж от 22 години на обвиняемия в Министерство на отбраната, доказаната от него лоялност през годините и вярност към каузата, за която е призван да работи, получените похвали и награди, без нито едно наказание и декларирания доброволен отказ от участие в процедурата. Въпросните обстоятелства защитата приема, че не следва да се изключват при определяне на законосъобразността и при преценката за малозначителност на деянието, тъй като съдебната практика е категорична, че именно те са определящи дали конкретното деяние е с обществена опасност в онази му степен, която законът изисква. Прави се искане първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден. Военно-апелативният съд, като взе предвид становището на страните и съобрази доказателствата по делото, намира за установено следното: Първоинстанционният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: На 11.09.2002 год. обвиняемият капитан Н. и неговата съпруга Н. Г. П. закупили от лицата С. Н. и Н. Н. жилище, находящо се в гр. С., кв. „Д.”, блок № ..., вх. ..., ап. .... За сделката бил съставен нотариален акт за покупко-продажба № ..., том ..., рег. № ..., дело № ... г. Видно от приложените към нотариалното дело документи, продавачите придобили имота съгласно договор за продажба на държавен недвижим имот от военножилищния фонд на МО на 27.03.1991 г. Тъй като апартаментът бил стар, с износена дървена дограма, амортизирани В и К и ел. инсталации, подова настилка и пр., семейството решило да извърши ремонт. През 2004 г. учредили договорна ипотека върху имота, с която обезпечили кредит за строително-ремонтни работи. С тези пари започнали ремонта, като подовата настилка била отстранена до плоча, част от В и К и ел. инсталациите били подменени, а стените и таваните били изкъртени до груба мазилка. Към този момент всички, намиращи се в апартамента мебели били изнесени и изхвърлени. Ремонтът не продължил поради влошени семейни отношения между съпрузите. На 20.03.2006 год. двамата продали апартамента на лицето Н. Д. П., от гр. С., за което бил съставен нотариален акт № ..., том ..., рег. № ..., дело № ... от 2006 година, от нотариус Е. Ш., вписана в регистъра на Нотариалната камара под № ... и с район на действие – района на Сливенския районен съд. През 2013 г. с решение на Министъра на отбраната № 157/11.11.2013 г. била открита процедура за продажба на жилища и гаражи от жилищния фонд на Министерството на отбраната, находящи се в с. А., общ. С.. Определени били имотите, подлежащи на продажба, образците на документи за участие в процедурата, сроковете за тяхното подаване и пр. Капитан Н. изготвил изискуемия комплект от документи за всяко едно от 24-те броя жилища, за които решил да кандидатства. Част от комплектите, включвали декларации, които били текстово изпълнени от лицето М. Д., но подписани от капитан Н.. Друга част били както попълни, така и подписани от него. На 12.12.2013 г., в гр. С. капитан Н. изпратил по куриерска фирма „...” до Сектор „Регионална инфрастурктура на отбраната” – гр. Б. към Централно военно окръжие – гр. С., във връзка с кандидатстване за закупуване на жилище, находящо се в с. А., община С., област Б., от жилищния фонд на Министерството на отбраната, 24 комплекта документи, получени и заведени в деловодството на сектора на 13.12.2013 год., под входящи номера от № ... до .../13.12.2013 год. Документите съдържали 24 броя писмени декларации, изискващи се по силата на чл. 10, ал. 2, т. 2 от Наредбата за продажба на жилища, ателиета и гаражи от жилищния фонд на Министерството на отбраната, които се намират в населени места, в които няма структури на Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на Министъра на отбраната и на Българската армия, приета с постановление на Министерски съвет № 193/08.09.2010 год., в сила от 17.09.2010 г., обнародвана с ДВ № 73/17.09.2010 год. (изменена с ДВ № 84/28.10.2011 год. и с ДВ № 53/18.06.2013 год.), за гражданско, семейно и имотно състояние и относно обстоятелствата по чл. 71, ал. 1, т. 2 и 3 от Правилника за прилагане на Закона за държавната собственост (приет с постановление на Министерски съвет № 254 от 15.09.2006 год., обнародван с ДВ бр. 78 от 26.09.2006 год., изменен с ДВ бр. 61 от 09.08.2011 год.). В декларациите капитан Н. удостоверил невярното обстоятелство, че той и членовете на семейството му не са прехвърляли жилище или вила, годни за постоянно обитаване на други лица. Декларациите били подадени пред Министъра на отбраната на Република България (чрез Сектор „Регионална инфраструктура на отбраната” – гр. Б.), за удостоверяване истинността именно на това обстоятелство, че не е прехвърлял имот. Декларираното от него невярно обстоятелство станало причина да бъде класиран във втора група, а не в шеста група, в каквато реално е трябвало да бъде картотекиран съгласно чл. 6 от Наредбата. Въз основа на гореприетата фактическа обстановка съдът е приел, че с деянието си обвиняемият Н. формално е осъществил престъпния състав на чл. 313, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Протестът в основното си искане за отмяна приложението на чл. 9, ал. 2 НК е неоснователен. Първоинстанционният съд е изяснил всички обстоятелства, имащи отношения към предмета на доказване по чл. 102, т. 1-3 НПК. Приетите за установени фактически положения са в съответствие с доказателствата по делото и се подкрепят от тях, поради което настоящата инстанция ги споделя изцяло. Като е спазил процесуалните правила по събирането, проверката и оценката на доказателствата, съдът е направил обоснован и законосъобразен извод за квалификацията на извършеното от обвиняемия и правилно е приел, че се касае за деяние, което макар и формално да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, неговата обществена опасност е явна незначителна. Изложените в атакуваното решение от първоинстанционния съд в тази насока мотиви са пестеливи и лаконични, но изводите му от фактическа страна са обосновани, а правните такива законосъобразни. Изложените в протеста съображения, изключая тези относно приложението на чл. 9, ал. 2 НК, касаят съставомерността на деянието и същите са били съобразени от решаващият съд при правната оценка на фактическите обстоятелства, изпълващи отделните признаци от състава на престъплението, за което Н. е бил предаден на съд. В тази насока възраженията на защитата, изложени в съдебно заседание, са несъстоятелни. Не намират опора в доказателствата по делото доводите, че апартаментът е бил негоден за обитаване и че с прехвърлянето му на трето лице е била прекратена съсобствеността върху имота по смисъла на чл.71, т. 3 ППЗДС. Сградата, в която се е намирало въпросното жилище, е била завършена, пусната в експлоатация и населена, а състоянието, в което апартаментът се е намирал по време на отчуждаването му, не би могло да обоснове в изискуемата степен негодност за постоянното му обитаване. Несъстоятелни са и възраженията за несъставомерност на деянието поради обстоятелството, че продавайки жилището на трето лице, Н. и съпругата му са прекратили съсобствеността помежду си и по този начин са отговаряли на условията на чл. 71, т. 3 ППЗДС. От материалите по делото е видно, че жилището е било отчуждено преди прекратяването на брака, поради което към този момент същото е било съпружеска имуществена общност. В чл. 27, ал. 1 СК изрично е посочено, че последната се прекратява с прекратяването на брака, което означава, че това е последица от постановяването на развода. Изключение от въпросното правило са другите хипотези, визирани в чл. 27, ал. 2 - 5 СК, които обаче в настоящия случай не са налице. Ето защо следва да се приеме, че като са прехвърлили по собствена воля собствеността на жилището върху трето лице преди бракът им да бъде прекратен, двамата съпрузи са извършили обикновена гражданско правна сделка, целта на която обаче не е била прекратяване на съсобствеността по смисъла на чл. 71, т. 3 ППЗДС и която не попада в случаите на въпросната хипотеза, които законодателят е имал предвид. Ето защо, съобразявайки въпросните обстоятелства съобразно действителното им съдържание, обосновано и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че същите изпълват с необходимото съдържание признаците на престъплението по чл. 313, ал. 1 НК. Претендираното с протеста нарушение, ангажиращо неправилното приложение на чл. 9, ал. 2 НК и последващото оневиняване на обвиняемия, не се оправдава обаче от фактическа и правна страна. Обективните особености на деянието му в конкретния случай не изключват приложното поле на въпросната оневиняваща разпоредба, която не съдържа изключения, свързани с вида на престъплението, чийто състав формално е осъществен, и теоретично същата може да бъде приложена за всички видове престъпни посегателства. Въззивната инстанция намира, че споделеното в решението становище на първоинстанционният съд, че в конкретното му проявление деянието на обвиняемия само формално осъществява признаците на състава на престъплението по чл. 313, ал. 1 НК, тъй като обществената опасност на извършеното е явно незначителна, не противоречи на закона. Този извод изцяло се изпълва от оценка на обстоятелствата, относими към фактическия състав на престъплението и касаещи личността на обвиняемия като негов извършител. Установено е, че той е лице с чисто съдебно минало и много добри лични и служебни характеристични данни. От приложените по делото служебна характеристика, кадрова справка и служебен картон е видно, че същият е многократно награждаван, без налагани дисциплинарни наказания до момента. Въззивната инстанция споделя направените от решаващия съд изводи, но намира, че в случая са налице и други обстоятелства, които не са били взети предвид, но които също имат характеризиращо значение за престъпното деяние и дееца и които, анализирани и преценени съвкупно, също отклоняват извършеното от типичните прояви на престъпно посегателство по чл. 313, ал. 1 НК и обосновават извода за явна незначителност на обществената опасност на конкретното деяние. На първо място обвиняемият сам е преустановил участието си в процедурата за покупка на въпросните жилища, като е изрично е декларирал отказа си и е изтеглил подадените документи, което е показател за преосмисляне и коригиране на дължимото войнско поведение и индиция за започнал процес на превъзпитание. На второ място, от данните по делото е видно, че инкриминираната проява е изолиран случай в живота на обвиняемия. Същият не е имал досега установени криминални прояви и налагани дисциплинарни наказания. На трето място, в конкретния случай се касае за деяние, от което не са произлезли сериозни вредни последици – не са били засегнати или застрашени съществено обществените отношения, обект на инкриминираното посегателство. Видно е, че на практика отрицателното въздействие върху тях от въпросното престъпление, е било незначително, което също прави в конкретния случай използването на наказателна репресия обществено неоправдано. И не на последно място, не без значение в случая е и процесуалното поведение на обвиняемия, готовността му да съдейства за разкриване на обективната истина, критичното му отношение към стореното и липсата на негативни прояви до момента. От гореизложеното е видно, че конкретната степен на засягане на обществените отношения и степента на обществената опасност на обвиняемия са незначителни и не изключват приложното поле на материално-правната разпоредба на чл. 9, ал. 2 НК. Ето защо въззивната инстанция намира, че първоинстанционният съд обосновано и законосъобразно е приел наличието на явна незначителност на обществената опасност на конкретното деяние, поради което правилно обвиняемият е бил признат за невинен и оправдан. Предвид гореизложеното протестът с така направеното искане следва да бъде оставен без уважение. При разглеждането на делото не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и липсват основания за отменяне или изменяне на решението, поради което същото следва да бъде потвърдено. Ето защо и на основание чл. 338 НПК Военно-апелативният съд Р Е Ш И : ПОТВЪРЖДАВА решение № 13/15.12.2014 г. по анд № 98/2014 г. на Сливенския военен съд РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
© 2018 Военно-апелативен съд
Хостинг и дизайн от Journey.bg