Решение
13-02-2013
Р Е Ш Е Н И Е № 8 София, 13.02.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Военно-апелативният съд на Република България, в съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: полк. ВЛАДИМИР ДИМИТРОВ ЧЛЕНОВЕ: полк. ДИМИТЪР ФИКИИН полк. РУМЕН ПЕТКОВ при секретар МАРГАРИТА ПЕТРОВА и с участието на прокурора полк. ВЕСЕЛИН СТОЕВ разгледа наказателно дело № 12 по описа за 2013 година докладвано от съдията полк. ВЛАДИМИР ДИМИТРОВ образувано по жалба на подсъдимия редник И.А.К. от военно формирование хх гр. Х. срещу присъда № 133/23. 11. 2012 г. по нохд № 378/2012 г. на Пловдивския военен съд. С обжалваната присъда редник В.Н.М. от военно формирование хх Х. е признат за виновен в това, че в периода от 13.02.2009 год. до 29.01.2010 год. включително, във военно формирование хх гр. Х., при условията на продължавана престъпна дейност на осем пъти, чрез използване на документи с невярно съдържание : рапорт вх. Рег. № 2-693 от 18.12.2008 г. до Командира на в.ф. хх гр. Х. и справки /писмени бланки/, в които собственоръчно удостоверявал броя на автобусните билети, общата им сума и периода през които е пътувал за да удостовери, че пътуването е извършил с обществен транспорт - автобус, движещ се по направление гр. К. – гр. Х. и обратно, а в действителност е пътувал по друг начин и в нарушение на т. 2 от МЗ № ОХ-448 от 23.06.1999 г. на министъра на отбраната на РБ и въз основа на отдадени заповеди на командира на в.ф. хх гр. Х., получил без правно основание чуждо движимо имущество, 90 % от стойността на транспортните разходи (пътни пари), собственост на Министерство на отбраната - в.ф. хх гр. Х., изплатени му чрез банков превод в един общ размер от 1536.30 лева /хиляда петстотин тридесет и шест лева и тридесет стотинки / собственост на МО – в.ф. хх гр. Х., с намерение да го присвои, поради което и на основание чл. 212, ал. 1, алт. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл.2, ал.2, вр.чл. 54 от НК го осъдил на наказание лишаване от свобода за срок от 1 г. и 2 м. На основание чл. 66, ал. 1 от НК съдът отложил изпълнението на наложеното наказание, за срок от 3 г. Подсъдимият е осъден да заплати в полза на Министерство на отбраната на РБ - военно формирование хх гр. Х., сумата от 1536.30, представляваща обезщетение за причинените от него имуществени вреди на военното формирование, ведно със законната лихва до окончателното й изплащане, а в полза държавата, по бюджета на съдебната власт, сумата от 61.00 /шестдесет и един/ лева държавна такса, върху уважения иск. Съдът присъдил деловодните разноски и се разпоредил с веществените доказателства по делото. В жалбата на защитника на подсъдимия се твърди, че присъдата е необоснована, постановена в нарушение на процесуалните правила. Твърди, че не е въвеждал в заблуждение командира на военно формирование Х..и е пътувал ежедневно с автобус и е представял съответните билети, които е получавал. Отрича да е получил неправомерна имотна облага. В допълнение към жалбата се изтъква неяснота на обвинителния акт и гражданския иск, допуснати съществени процесуални нарушения при формиране изводите на съда и се настоява за постановяването на оправдателна присъда или връщане на делото за допълнително разследване. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът дава заключение, че присъдата е правилна законосъобразна и следва да бъде потвърдена. Гражданският ищец поддържа становището на прокурора. Въззивният съд провери изцяло правилността на присъдата и за да се произнесе взе предвид следното: При разглеждането и решаването на делото са допуснати редица съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 и 2 НПК, довели до ограничаване процесуалните права на подсъдимия, необоснованост на направените правни изводи от съда, което се приравнява с липса на мотиви. Съгласно чл. 55, ал. 1 НПК, първостепенно и неотменимо право на лицето, обвинено в извършване на престъпление, е да научи за какво престъпление е привлечен в това качество и въз основа на какви доказателства. Само след изпълнението на това изискване, то ще е в състояние да участва ефективно в наказателния процес и да организира защитата си. Според чл. 219, ал. 3 т. 3 НПК в постановлението за привличане като обвиняем се посочва деянието, за което лицето се привлича като обвиняем и правната му квалификация. Очевидно е, че в постановлението следва да се посочи фактическият състав на деянието, индивидуализирано по време, място и начин на извършване, тъй като с това постановление се определят рамките на обвинението и за пръв път на дееца се посочва за извършването на какво престъпление се привлича под отговорност. Без описанието на деянието му по време, място и начин на извършване е невъзможна индивидуализацията на конкретно извършеното престъпление, а според нашето наказателно право претендираната наказателна отговорност спрямо обвиняемия е преди всичко за извършено негово деяние. Главното предназначение на обвинителния акт е да формулира така обвинението, че да определи предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него и по този начин да се поставят основните рамки на процеса на доказване и осъществяване на правото на защита. В обстоятелствената част на обвинителния акт прокурорът задължително трябва да посочи фактите, които обуславят съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му. Липсата на посочване на всички факти от тази категория съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, защото при всяко положение води до ограничаване на правата на бъдещите страни в съдебното производство. В начина на извършване на престъплението задължително следва да се включат елементите на престъпния състав /Тълкувателно решение № 2/2002 г. ОСНК/. В настоящия случай още при привличаното в качеството на обвиняем на подсъдимия редник В.Н.М. л. 43 и сл. от досъдебното производство е допусната съществена неяснота – като измамено лице е посочен „командир военно формирование хх – Х.“. Кое е това физическо лице не е посочено. Твърдението, че подсъдимият е пътувал „по друг начин“ е неясно и не отговаря на въпроса защо този „друг начин“ не съответства на изискванията на т. 2 от МЗ № ОХ-448 от 23. 06. 1999 г. на министъра на отбраната на РБ. Този дефект на обвинителната теза е пренесен и в обвинителния акт където никъде нито в обстоятелствената част нито в диспозитива е посочено как всъщност подсъдимият е ходил на работа. Обвинителната теза безкритично е била приета и от съда, който в мотивите на присъдата е приел, че подсъдимият е ходил на работа като пътувал „по друг начин“. Разследващите органи, а впоследствие и съдът не са положили никакви усилия да издирят и разпитат свидетели, които да потвърдят твърдението, че подсъдимият е пътувал до работата си „по друг начин“ и какъв е този начин. Този съществен недостатък не може да бъде компенсиран от въззивната или която и да е друга съдебна инстанция, защото те нямат оперативните възможности до отидат на място и да започнат издирването на свидетели. От друга страна в разпит в качеството на свидетели Н., А., ст. серж. С. и р-к И. твърдят, че подсъдимият пътувал с автобус на обществения транспорт. Съдът е отхвърлил техните твърдения с мотив, че „целят единствено да подкрепят защитната позиция на подсъдимия.“ Подобни твърдения са лишени от правна логика и противоречат на разпоредбата на чл. 305 ал. 3 НПК, тъй като съображение да се отхвърлят едни доказателствени материали не могат да бъдат коя теза се подкрепя от тях. В тази насока твърдението, че част от свидетелите са обвиняеми по други дела и така се стремят да „помогнат“ на подсъдимия и себе си предполага, че те са виновни и поради това не трябва да им се вярва. Това сочи на нарушения на принципа на чл. 14 ал. 2 от НПК, защото съдът в случая е отказал да даде вяра на една група доказателства само защото подкрепят тезата на защитата, което е недопустимо. Същевременно са налице показания на свидетелите редник Т. и редник К./л. 58 от съд. дело/, на които съдът е дал вяра /л. 164 от съд. дело/, че са ходили на работа с автобус от обществения превоз макар и нередовно. По този начин се опровергава основната обвинително теза, че такива автобуси липсвали в удобно време. Така от една страна не се дава вяра на едни свидетели, които твърдят това обстоятелство, а се дава вяра на други свидетели с идентични с първата група показания. Това сочи на вътрешно противоречие и пълна неяснота на мотивите на първоинстанционния съд, а от там до необоснованост на крайния съдебен акт. За опровергаването на тези твърдения би следвало органите на досъдебното производство да не използват тезата на предположението и догадката за това, че подсъдимият се е предвижвал в пространството „по друг начин“, а да установят как са се осъществили два от изложените и доказани факта – подсъдимият е живеел в другото населено място /гр. К./ и всеки ден се е явявал на работа в гр. Х.. Това задължение по чл. 103 ал.- 1 и 3 НПК е недопустимо да се прехвърля в тежест на подсъдимия. В този смисъл с постановяването на осъдителна присъда е нарушена императивната разпоредба на чл. 303 ал. 1 НПК, че присъдата не може да почива на предположения. При постановяването на осъдителната присъда първоинстанционният съд е положил усилия да доказва отрицателни факти – че подсъдимият не е пътувал с обществен автобусен превоз. По принцип доказването на отрицателни факти винаги съдържа известна неопределеност, но то е допустимо в наказателното право, още повече, че установяването на отрицателните обстоятелства би могло да се допълни и с установяването на положителни такива. За да се стигне до доказване по несъмнен начин по смисъла на чл. 303 ал. 2 НПК, че подсъдимият не е имал определено поведение /отрицателен факт/ е задължително да се изчерпат всички възможни начини за осъществяването на това поведение, така както той ги е обяснил. В конкретния случай е следвало да се провери твърдението на подсъдимия и всички свидетели, че е имало преминаващи автобуси, извън тези, които са били с маршрут само между гр. К. и гр. Х. и да се установи, че такива не е имало в промеждутъка от време необходимо за това подсъдимият да се яви на време на работа и да се прибере вкъщи. Освен това в обхвата на обвинението са влезли всички билети, които са както за отиването на подсъдимия на работа, така и за връщането му обратно в града където е живеел. Затова не е ясно как изводът на съда, че не е имало превоз за отиване своевременно на работа се отнася и за приблизително половината от билетите, които са за пътувания от местоработата до местоживеенето на подсъдимия. В тази насока първоинстанционният съд въобще не е изложил никакви мотиви и въобще не е коментирал или обсъждал този въпрос. Горните съществени нарушения на процесуалните правила налагат отмяна на обжалвана присъда. Тъй като обективно подсъдимият е бил лишен от възможност да разбере съществени елементи на обвинението и да има възможност да организира защитата си още на досъдебното производство, а то е непълно и е отказало да разследва версията на подсъдимия, че действително е пътувал с автобусен превоз и да събира доказателства как е ходил и се е прибирал от работа, това е основание за връщане на делото за ново разглеждане на прокурора, тъй като допуснатото съществено нарушение на процесуалните правила е довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия и е отстранимо. При повторното разглеждане на делото следва да се обсъдят и останалите възражения на подсъдимия, които е безпредметно да се коментират в настоящия момент поради гореописаните съществени нарушения на процесуалните правила. Водим от изложеното и на основание чл. 334 ал. 1 т. 1, във връзка с чл. 335 ал. 1 т. 1 от НПК Военно-апелативният съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА присъда № 133/23. 11. 2012 г. по нохд № 378/2012 г. на Пловдивския военен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане на прокурора при Пловдивската военноокръжна прокуратура. РЕШЕНИЕТО не подлежи на жалба и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
© 2018 Военно-апелативен съд
Хостинг и дизайн от Journey.bg