Решение
09-04-2015
Р Е Ш Е Н И Е № 1 София, 09.04.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Военно-апелативният съд на Република България, в открито съдебно заседание на единадесети март две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: полк. ЦАНЬО АНГЕЛОВ ЧЛЕНОВЕ: полк. ХРИСТО СТРАНДЖАНСКИ полк. РУМЕН ПЕТКОВ при секретар Катя Симова разгледа наказателно частен характер дело № 1 по описа за 2015 година, докладвано от съдията полк. РУМЕН ПЕТКОВ, образувано по жалба от адв. Л. Н. от САК, защитник на подсъдимия Г. А. Т. – старшина от ХХ – С. срещу присъда № 137/14.01.2015 г. по нчхд № 137/2014 г. по описа на Софийския военен съд. С обжалваната присъда Софийският военен съд е признал за виновен подсъдимият старшина Г. А. Т. ХХ – С. в това, че: 1. На 21.09.2013 г., около 19.00 часа, в жилищна сграда, находяща се в гр. С., ж.к. ”Х. Д.”, ул. Н. Д. № Х, причинил лека телесна повреда изразяваща се в болка и страдание без разстройство на здравето на малолетно лице – П. М. Ц.с ЕГН ХХ, поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 4, вр. чл. 130, ал. 2 и чл. 54 от НК го е осъдил на 4 месеца лишаване от свобода. 2. На 21.09.2013 г., около 19.00 часа, в жилищна сграда, находяща се в гр. С., ж.к. ”Х. Д.”, ул. Н. Д. № Х, се заканил на другиго – П. М. Ц., ЕГН ХХ, с престъпление против неговата личност и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 НК съдът е наложил на подсъдимия най-тежкото от така определените наказания, а именно 1 /една/ година лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал. 1 от НК съдът е отложил изпълнението на наложеното наказание за срок от 3 /три/ години. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец П. М. Ц. чрез неговия баща и законен представител М. П. Ц., 2 000 /две хиляди/ лева за причинените неимуществени вреди от престъплението по чл. 131, ал.1, т. 4, вр. чл. 130, ал. 2 от НК и 4 000 /четири хиляди/ лева за причинените неимуществени вреди от престъплението по чл. 144, ал. 1 НК, като съдът е отхвърлил исковете в останалата им част като неоснователни. Подсъдимият е осъден да заплати на държавата, в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на СВС, сумите от 80 /осемдесет/ лева и от 160 /сто и шестдесет/ лева, представляващи съответните държавни такси върху уважените размери на гражданските искове. На основание чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец П. М. Ц., чрез неговия баща и законен представител М. П.Ц., сумата от 1010 /хиляда и десет/ лева за направените от него разноски по делото, включително и адвокатско възнаграждение за повереник. На основание чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият е осъден да заплати на държавата, в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на СВС, съдебно-деловодни разноски по делото в размер на 140 /сто и четиридесет/ лева, както и сумата от 5 /пет/ лева за служебно издаване на изпълнителен лист. В жалбата на адв. Н., защитник на подсъдимия старшина Т., пред настоящата инстанция се излага доводи, че по делото не съществуват доказателства, че е извършено престъпление по чл. 144 ал. 1 НК, че е издърпано ухото на малолетния, защото е нарушил спокойствието на старшина Т. и че поведението му е обществено полезно, тъй като не следва да се допуска поощряване на подобно неуважително отношение. Прави се искане да бъде отменена присъдата на първоинстанционния съд и да се признае подсъдимия за невинен и оправдан по обвинението. В съдебно заседание жалбата се поддържа по изложените в нея съображения, като подробно се развиват доводи в трите основни насоки, изложени в нея. В съдебно заседание повереникът на частния тъжител и граждански ищец оспорва въззивната жалба и прави искане тя да бъде отхвърлена като неоснователна. В тази насока излага доводи, че са събрани всички доказателства, от които може да се направи единствения извод, че подсъдимият е извършил престъплението. Сочи се, че подсъдимият няма и никакво самокритично отношение към извършеното от него. Военно-апелативният съд, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и след като извърши цялостна проверка на обжалвания съдебен акт, съобразно изискванията на чл.314 НПК намери за установено от фактическа и правна страна: Семейството на подсъдимия старшина Г. А. Т. и семейството на пострадалия П. Ц. са съседи. Живеят в жилищна сграда, находяща се гр. С., ж.к. ”Х. Д.”, ул. Не. Д. № Х, като подсъдимият живее на втория етаж, в ап. № Х, а семейството на пострадалия – на първия етаж, в ап. № Х. Малолетният пострадал П.Ц. е с правилно физическо и психическо развитие и интелектуални възможности в границите на нормата, съответстваща за възрастта му. Не боледува от психично заболяване. Способен е правилно да преценява фактическата обстановка, да запаметява факти и явления и възпроизвежда хронологично и логически свързано случилите се събития. Отношенията между семейството на подсъдимия и останалите съседи, живущи в жилищната сграда, били напрегнати, поради конфликт, породен от действия на подсъдимия отпреди инкриминирания случай. Подсъдимият често се карал на децата от жилищната сграда, когато играели в двора. На 21.09.2013 г., след обяд, деветгодишният П.Ц., заедно с приятеля си Х. Р., също на 9 години, живущ в същата жилищна сграда, на третия етаж, в ап. № Х, играли в двора на сградата. Към 18.30 часа Р. ожаднял и заедно с Ц. решили да отидат да пият вода в дома на Р.. Качвайки се по стълбите на сградата, като стигнали до втория етаж, Р. се подхлъзнал, залитнал и с ръката си натиснал звънеца на сем. Т.. Звънецът иззвънял. Двете деца се изплашили, очаквайки реакцията на сем. Т. и побегнали нагоре по стъпалата. Т. излязъл от входната си врата и не видял никого. Съпругата му също излязла. Т. чул шум, идващ от горните стъпала и видял двете деца. Затичал се след тях и ги настигнал на стълбищната прощадка между петия и шестия етаж. Той хванал Р., след което хванал и Ц. за якето. Попитал ги защо му звънят. Децата започнали да се оправдават. Тогава той започнал да им крещи и да им дърпа ушите. Решил да ги отведе при родителите им, за да се оплаче от тях. Хванал Р. за дясното ухо, а пострадалия Ц. – за лявото и ги повел към домовете им. Първо спрели пред вратата на сем.Р., където Т. позвънил. На входната врата се показала майката на Х. Р. – свидетелката Г. Р.. Тя попитала какво става, но не получила отговор. Т. изблъскал Х. Р. в коридора на апартамента му, заявил на майката, че трябва да възпита детето „иначе другия път” не знаел „какво може да стане”. Свидетелката Р. видяла, че подсъдимият продължава да държи П. Ц. за ухото, както и че го повел, дърпайки го за ухото, към неговия дом. Подсъдимият отвел Ц., държейки го за лявото ухо, до дома му на първия етаж, звънил на звънеца и чукал на вратата. Отворила майката на Ц. – свидетелката Д. Ц.. Тя видяла, че Т. държи сина й, който плачел, за лявото ухо и за якето. Подсъдимият изблъскал с ръка сина й в коридора на апартамента, крещейки, че ако още веднъж го хване, „…не знае какво може да му се случи …”. Свидетелката Ц. се опитала за разбере каква е причината така Т. да се отнася със сина й, но подсъдимият продължил да вика и да се заканва, като към него се присъединила и съпругата му – свидетелката Ю. К. – Т.. Възникнал скандал между тримата, към който впоследствие се присъединила и свидетелката Р.. Така станало ясно, че поводът за конфликта бил, че децата са позвънили на звънеца на сем.Т.. След като затворила входната си врата, в коридора на апартамента си, свидетелката Ц. видяла, че лявата страна на детето й, в областта на ухото и шията е зачервена. Детето било много уплашено, плачело и заеквало. По-късно същия ден, двете деца били отведени на медицински преглед в УМБАЛ „Ц. Й. – И.”. П. Ц., който се оплаквал от болки в лявото ухо, бил прегледан от специалист УНГ, който установил, че УНГ статусът му е без особености. Вечерта след инцидента П. Ц. продължил да изпитва болки в лявото ухо. Бил изплашен и неспокоен. В резултат от дърпането и стискането на ушната мида на лявото ухо от подсъдимия, пострадалият П. Ц. е изпитал болка и страдание, които сами по себе си са отшумели бързо. При така установената фактическа обстановка Софийският военен съд е постановил осъдителната присъда на подсъдимия старшина Г. А. Т. за извършени от него престъпления по чл. 131, ал. 1, т. 4, вр. чл. 130, ал. 2 от НК и по чл. 144, ал. 1 от НК. По отношение на доказателствените материали събрани от първата инстанция въззивният съд приема, че те са допустими, относими, достоверни и достатъчни, за да се установят релевантните факти от предмета на делото. Изцяло възприема доказателствата събрани от Софийския военен съд. По отношение на извършеното от подсъдимия старшина Т. престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4, вр. чл. 130, ал. 2 от НК настоящата инстанция , възприема изводите на първоинстанционния съд. По същество подсъдимият признава, че е издърпал ухото на пострадалия П. Ц. и така, държейки го, е предал малолетния на майка му. Телесната повреда в случая се изразява с това издърпване и стискане на ушната мида на пострадалия. В тази насока правилно първоинстанционният съд е зачел заключението на експертите по комплексната съдебномедицинска, психиатрична и психологична експертиза (стр. 42-50, н.д.), като настоящата инстанция само отбелязва, че не е от компетенцията на експертите правно да квалифицират причинената телесна повреда, както са си позволили и са посочили текст от НК: „.. Отговор на втори въпрос: В проучените материали по делото е налице медицинска документация за П. М. Ц., въз основа на която може да се направи извод, че в деня на съобщения инцидент 21.09.13 г. около 2 часа и половина след него, не са установени увреждания при преглед от специалист по УНГ. При този преглед пострадалия е съобщил за изпитвана болка в областта на ляво ухо. Ако се приемат за достоверни обясненията на свидетелката Ш., може да се направи извод, че малко след инцидента ухото на П. е било зачервено. Подобно травматично увреждане реализира критериите на медико-биологични признак БОЛКА И СТРАДАНИЕ (по смисъл на чл. 130, ал. 2 НК). Отговор на трети въпрос: По делото липсва съдебномедицинско описание на причинени на пострадалия травматични увреждания (точна локализация, вид на травмирането, размери и др.), поради което не е възможно да се прецизира обективно травмиращата повърхност на въздействалия предмет. Само най общо може да се посочи, че хиперемия (зачервяване) на кожата и лек оток се получават в резултат от въздействие с неголяма травмираща сила на твърд тъп предмет. В този аспект получаването на увреждането може да се обясни със съобщеното в обясненията на свидетелите, а именно със стискане и дърпане за ушната мида на детето на 21.09.13 г. Последиците от подобно увреждане отшумяват бързо и в рамките на следващите часове е напълно логично при проведен преглед от лекар УНГ да не се установи отклонение от нормалния статус, като персистират само субективните оплаквания от болка в областта на ухото…“. В конкретния случай се касае за причиняване на болка на пострадалия без разстройство на здравето от страна на подсъдимия Томанов, която е отшумяла бързо и не е констатирано телесно увреждане при проведения след няколко часа преглед при специалист УНГ. Тази причинена телесна повреда е лека по смисъла на чл. 130, ал. 2, предл. 1 НК. С оглед обстоятелството, че пострадалият е малолетен – роден на ХХХ г., като деянието спрямо него е извършено 21.09.2013 г., то правилно основният съд е квалифицирал деянието по чл. 131, ал. 1, т. 4, предл. 2, вр. чл. 130, ал. 2, предл. 1 от НК. С оглед прецизност настоящата инстанция следва да уточни, че се касае за причиняване на лека телесна повреда, изразяваща се в болка без разстройство на здравето. В комплексната съдебномедицинска, психиатрична и психологична експертиза навсякъде се обсъжда, че пострадалият е съобщил за изпитвана болка в областта на лявото ухо. Навсякъде е обсъждана тази болка и никъде не е споменавано, че се касае за страдание. Още повече, че при прегледа на лекар специалист УНГ не са установени отклонения от нормалния статус, като персистират само субективни оплаквания „от болка в областта на ухото“. Същата е отшумяла много бързо и затова е нямало изменения в областта на ушната мида. Поради това и настоящата инстанция не възприема, че леката телесна повреда се изразява в двете й форми на болка или страдание без разстройство на здравето, както е възприела първата инстанция, а само във формата на болка. Въззивната инстанция споделя становището на Софийския военен съд, изразено в мотивите на присъдата (стр. 13-14; л. 90-90 гърба, н.д.) относно отказа да приложи разпоредбата на чл. 9, ал 2 НК. Такова искане е направено пред настоящата инстанция, но първоинстанционният съд основно се е занимал със същото искане, поради това въззивната инстанция намира за необходимо да не го повтаря, след като го възприема. Затова в тази част на присъдата, с която е възприето, че подсъдимият е извършил престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4, предл. 2, вр. чл. 130, ал. 2, предл. 1 от НК въззивният съд се солидаризира с първоинстанционния съд. По отношение на извършеното от подсъдимия старшина Т. престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК настоящата инстанция не възприема изводите на първоинстанционния съд. Същите са едностранчиви, не са съобразени с доказателствения материал и установените факти по делото. Правилно първоинстанционният съд е стигнал до извода, че по настоящото дело са налице две групи свидетели – едните, показанията на които са в полза и поддържат частната тъжба, и другите, чиито показания са противоположни. В първата група са десет свидетели, във втората – двама. Единствените преки свидетели са малолетният Х. Р., майка му св. Г. Р. и майката на пострадалия св. Д. Ц. – от тази група свидетели. Другите свидетели само са чули или разбрали по някакъв повод за станалия инцидент. От другата група единственият пряк свидетел е съпругата на подсъдимия св. Ю. К.-Т. и обясненията на подсъдимия Т.. Правилно е възприето, че показанията на първата група свидетели са последователни и взаимно се допълват, но неправилно е възприето, че те не са заинтересовани. Въпреки че са обсъдени показанията на всеки един от тях по отделно, тези свидетели са в роднинска или приятелска връзка с пострадалия. Това дава основание да се приеме, че те са заинтересовани от изхода на делото. Техните показания трябва да бъдат много внимателно ценени и съобразени не с тяхната последователност, а с установените факти по делото и настъпилия резултат. В противен случай би се стигнало до една последователност, некореспондираща с обективната действителност. Показанията на тези свидетели трябва да бъдат разглеждани главно в контекста на онези доказателства, които се отнасят до основните и решаващи факти и обстоятелства по делото. В стремежа си тези свидетели да бъдат обективни по делото, тяхната заинтересованост ги е подвела и те са станали съпричастни към изхода на делото. Това най-ярко проличава, където първоинстанционният съд категорично твърди и възприема, че свидетелката Щ. „… която е абсолютно незаинтересована от изхода на делото…“ и свидетелят Георгиев „… чиято добросъвестност също не би могла да бъде поставена под каквото и да е съмнение…“ (стр. 12 от мотивите), което не е вярно. Свидетелката Р. Д. Щ. сочи: „… Със сем. Ц. сме в приятелски отношения и Д. ми е приятелка от детство. На 21.09.2013 г. кръщавах сина им П. Ц. и след това се прибрахме в дома им. Аз тогава живеех във В. и бях дошла специално за кръщенето…“ (стр. 7 от протокол от 10.12.2014 г.; л. 63, н.д.). Свидетелят М. Б. Г. сочи: „… Тогава през 2013 г. бях домоуправител на входа. Впечатлението ми от Т. е, че не спазваше доста от решенията, които се взимаха на събранията на кооперацията. Беше си позволил да си стоварва дърва в общите части на блока, една четвърт от двора беше зает от неговите дърва месец или два. Правили сме събрание на тази тема. Нямам контакт с него, бих казал, че чисто по съседски никога не поздравява, когато се разминаваме… Направихме подписка, която внесохме в МО с искане, да го преместят в друго жилище…“ (л. 7-8, съдебен протокол от 14.01.2015 г.; л.83, н.д.), както и „Жалба до г-н А. Н., министър на Отбраната, с копие до: Директора на Служба ХХ Полковник Б.С. от М. Б. Г. – Домоуправител и собственик в жилищен блок…“, в която се сочи, че подсъдимият Т. „…арогантното му поведение нарушава спокойствието и сигурността на живущите в блока ….“ и прави искане подсъдимият „… Т. да бъде преместен от нашия блок съгласно Закона за етажната собственост...“ (л. 50 и 53, ДП № 5-Сл/2014г. на ВОП-С.). Ако цитираните по-горе свидетели - близката на семейство Ц. и кръстница на пострадалия Ц., както и свидетелят М. Г., който се впечатлява от обстоятелството, че подсъдимият не го е поздравявал в блока и изготвил жалба до министъра на отбраната Т. да бъде изгонен от блока, не са заинтересовани, както сочи първоинстанционния съд, то това не отговаря на формалната логика и на обективната действителност. За да е налице извършено престъпление по чл. 144, ал. 1 НК, се изисква заканата с престъпление против личността да бъде такава, че да възбужда основателен страх за осъществяването й. Обективно заканата трябва да сочи, че съществува възможност и може да бъде осъществено деянието. Да личи оформено и демонстрирано решение за това. Не всяка закана с престъпление е съставомерно, а само такава, която заплашва с престъпление против личността или имота на пострадалия, или на някой от неговите ближни. Заканването трябва да бъде до такава степен сериозно, че то обективно да може да възбуди основателен страх в лицето, че престъплението, с което се заканва деецът, ще бъде осъществено. От субективна страна трябва да се установи, че деецът се намира в такова психическо състояние, при което има вероятност да реализира заканата и съзнава съдържанието на същата. По настоящето дело липсват основните елементи от обективна и субективна страна за извършено престъпление от подсъдимия Т. по чл. 144 ал. 1 от НК. Не могат да се възприемат думите, казани от подсъдимия, че „… не знае какво може да му се случи…“ като закана с престъпление срещу малолетния П. М. Ц.- против неговата личност. Още повече не може да се възприеме, че тази закана е възбудила основателен страх за осъществяването й, тъй като не е ясно в какво се изразява това. Следва да се спомене, че тези думи не са отправени към малолетния П. Ц., за което подсъдимият е осъден, а са казани на майката на детето – св. Д. М. Ц., на която подсъдимият го е предал „… повече внимание на детето ти, ако още един път го хвана не отговарям какво ще му се случи…“ (стр. 3, съдебен протокол от 10.11.2014 г.; л. 61, н.д.). На свидетелката Г. Г.-Р. подсъдимият е казал „ … възпитавайте си детето, иначе другия път не зная какво може да стане…“ (л. 62, н.д.; стр.5-6 съдебен протокол от 10.12.2014 г.). Трябва да се отбележи, че другият пряк свидетел на инцидента – малолетният Х. Р. изобщо не споменава за отправени такива думи към майка му св. Г. Г.-Р. (л. 81, 81 гърба, н.д.; стр. 3-4 съдебен протокол от 14.01.2015 г.). В резултат на случилото се на 21.09.2013 г. малолетният П. Ц. е развил остра стресова реакция. Изпитвал е силен страх, тревожност, вътрешно напрежение, безсъние, плашливост, промяна в поведението, не е искал да излиза сам, да ходи на училище, да играе. Това бързо преходно разстройство е отзвучало и не е било нужно медикаментозно лечение (комплексна съдебномедицинска експертиза, л. 48, н.д.). Това преживяване на пострадалия не може да бъде възприето, че подсъдимият е осъществил състава на чл. 144, ал. 1 НК. Трябва да се отбележи, че първоинстанционният съд е пропуснал да се спре на обстоятелството, че именно двете малолетни деца П. и Х. са предизвикали инцидента. Те са звънели на вратата на подсъдимия и вместо да изчакат и да се извинят за постъпката си, са решили да бягат и да се укриват. Имали са възможност да се приберат по домовете си, но явно нещо друго ги е провокирало да бягат нагоре по стълбището. Обстоятелството, че същите са малолетни и не може от тях да се иска винаги правомерно поведение, то от морална и възпитателна гледна точка е следвало да се прецени това тяхно поведение. Настоящият състав на въззивния съд намира, че присъдата на първоинстанционния съд в частта, с която подсъдимият старшина Г. А. Т. е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 144, ал. 1 НК следва да бъде отменена и същият да бъде признат за невиновен. Трябва да бъде отменена присъдата и в частта относно приложението на чл. 23, ал. 1 НК, тъй като не е налице съвкупност от престъпления, извършени от подсъдимия. Подсъдимият е извършил престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4 вр. чл. 130, ал. 2 от НК, за което по закон се предвижда наказание до 1 година лишаване от свобода или пробация. Същият не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. Няма причинени от престъплението имуществени вреди. Налице са основанията за приложението на чл. 78а НК, поради което следва да бъде освободен от наказателна отговорност и да му бъде наложено административно наказание глоба в размер на 1000 (хиляда) лева. С този размер на глобата съдът счита, че ще се постигнат индивидуалната и генералната превенция на административното наказание. Трябва да бъде отменена присъдата на първоинстанционния съд и в частта относно приложението на чл. 66 ал. 1 НК, тъй като старшина Г. А. Т. е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба. По предявените граждански искове и разноските по делото. Въззивният съд намира за правилно, че основният съд е стигнал до верния извод, че предявеният граждански иск за неимуществени вреди от причинената телесна повреда по чл. 131, ал. 1, т. 4 вр. чл. 130, ал. 2 от НК на П. М. Ц.е доказан по основание. Правилно е констатирано, че пострадалият е изпитал силни болки, които са отшумели в рамките на едно денонощие. Неправилно обаче е формулирал, че в резултат на „обективно установеното“ следва подсъдимият да заплати сумата от 2000 (две хиляди) лева компенсация за неимуществени вреди. Предявеният граждански иск е по реда на чл. 52 от ЗЗД и обезщетението се определя от съда по справедливост. В конкретния случай Военно-апелативният съд в настоящия състав намира, че обезщетението за неимуществените вреди по справедливост и с оглед морала следва да е в размер на 100 (сто) лева, за което подсъдимият Томов да бъде осъден да ги заплати на гражданския ищец П. М. Ц.чрез неговия баща и законен представител М. П. Ц., като гражданският иск в останалата част до пълния размер на сумата от 5000 (пет хиляди) лева бъде отхвърлен като недоказан по размер. Затова присъдата на първоинстанционния съд в тази част следва да бъде изменена. В тази част присъдата следва да бъде изменена и като подсъдимият бъде осъден да заплати сумата от 50 (петдесет) лева държавна такса върху уважения размер на гражданския иск. Основанието за гражданския иск в наказателния процес е деянието на подсъдимия предмет на обвинението. Когато съдът приеме, че деянието не съставлява престъпление, гражданският иск не следва да бъде уважен. Съществено е единствено дали деянието е извършено виновно и дали вредите са пряка последица от него. Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че предявеният граждански иск за неимуществени вреди в размер на 5000 (пет хиляди) лева за извършено престъпление по чл. 144, ал. 1 НК следва да бъде отхвърлен като недоказан по основание. В тази част присъдата следва да бъде отменена, като подсъдимият не следва да бъде осъждан да заплаща сумата от 160 (сто и шестдесет) лева държавна такса върху уважения размер на гражданския иск по чл. 144 ал. 1 НК. В останалата част присъдата на първоинстанционния съд като правилна и законосъобразна следва да бъде потвърдена. Предвид изложеното и на основание чл. 337, ал.1, т.2 и т.4 и чл.334, т.3 и т.6 от НПК, Военно-апелативният съд Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ присъда № 137/14.01.2015 г. по наказателно от частен характер дело № 137/2014 г. на Софийския военен съд, както следва: В частта, с която подсъдимият старшина Г. А. Т. от ХХ е признат за виновен в това, че на 21.09.2013г., около 19.00 часа, в жилищна сграда, находяща се в гр. С., ж.к. ”Х. Д.”, ул. Н. Д. № Х, причинил лека телесна повреда изразяваща се в болка и страдание без разстройство на здравето на малолетно лице – П. М. Ц. с ЕГН ХХХ, поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 4, вр. чл. 130, ал. 2 и чл. 54 от НК е осъден на 4 месеца лишаване от свобода, като го ПРИЗНАВА ЗА ВИНОВЕН в това, че на 21.09.2013 г., около 19.00 часа в гр. С. в жилищна сграда, находяща се в гр. С., ж.к. ”Х. Д.”, ул. Н. Д. № Х е причинил лека телесна повреда изразяваща се в болка без разстройство на здравето на малолетно лице – П. М. Ц. с ЕГН ХХ, с което е осъществил състава на чл. 131, ал. 1, т. 4, предл. 2, вр. чл. 130, ал. 2, предл. 1 НК, като го ОПРАВДАВА с деянието да е причинено страдание. На основание чл. 78а НК го ОСВОБОЖДАВА ОТ НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ и му налага административно наказание ГЛОБА в размер на 1000 (хиляда) лева. ОТМЕНЯ присъдата в частта, с която подсъдимият старшина Г. А. Т. е признат за виновен за това че, на 21.09.2013 г., около 19.00 часа, в жилищна сграда, находяща се в гр. С., ж.к. ”Х.Д.”, ул. Н. Д. № 6, се заканил на другиго – П. М. Ц., ЕГН ХХ, с престъпление против неговата личност и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода, като го ПРИЗНАВА ЗА НЕВИНЕН и го ОПРАВДАВА по това обвинение. ОТМЕНЯ присъдата в частта, с която на основание чл.23 ал.1 НК на подсъдимия старшина Г. А. Т. е наложено най-тежкото наказание една година лишаване от свобода. ОТМЕНЯ присъдата в частта, с която на основание чл.66 ал.1 НК на подсъдимия старшина Г. А. Т. е отложено изпълнението на наложеното наказание за срок от 3 (три) години. ИЗМЕНЯ присъдата в частта, с която подсъдимият старшина Т. е осъден да заплати на гражданския ищец П. М. Ц. чрез неговия баща и законен представител М. П. Ц. 2000 (две хиляди) лева за причинени неимуществени вреди от престъплението по чл. 131 ал. 1, т.4 вр. чл. 130 ал. 2 НК, като го ОСЪЖДА да заплати на гражданския ищец П. М. Ц. чрез неговия баща и законен представител М. П. Ц. 100 (сто) лева за причинени неимуществени вреди, като ОТХВЪРЛЯ предявения граждански иск в останалата му част до 5000 (пет хиляди) лева като недоказан по размер. ОТМЕНЯ присъдата в частта, с която подсъдимия старшина Г. А. Т. е осъден да заплати на гражданския ищец П. М. Ц. чрез неговия баща и законен представител М. П. Ц. 4000 (четири хиляди) лева за причинени неимуществени вреди от престъплението по чл. 144 ал. 1 НК. ИЗМЕНЯ присъдата в частта, с която подсъдимият старшина Т. е осъден да заплати на държавата в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на СВС, сумата от 80 (осемдесет) лева, представляващи държавна такса върху уважения размер на гражданския иск, като го ОСЪЖДА да заплати да заплати на държавата в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на СВС, сумата от 50 (петдесет) лева, представляващи държавна такса върху уважения размер на гражданския иск. ОТМЕНЯ присъдата в частта, с която подсъдимият старшина Т. е осъден да заплати на държавата в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на СВС, сумата от 160 (сто и шестдесет) лева, представляващи държавна такса върху уважения размер на гражданския иск. ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
© 2018 Военно-апелативен съд
Хостинг и дизайн от Journey.bg