Решение
06-07-2015
Р Е Ш Е Н И Е № 2 гр. София, 03. 07. 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Военно-апелативният съд на Република България, в съдебно заседание на четвърти май две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: полк. ДИМИТЪР ФИКИИН ЧЛЕНОВЕ: полк. ЦАНЬО АНГЕЛОВ майор ЛИДИЯ ЕВЛОГИЕВА при секретар Катя Симова разгледа наказателно частен характер дело № 2 по описа за 2015 година, докладвано от съдията полк. ДИМИТЪР ФИКИИН, образувано по въззивни жалби от Х. Н. и К. К. срещу присъда № 4/16.03.2015 година по наказателно частен характер дело № 3/2015 г. по описа на Сливенския военен съд. С атакуваната присъда Сливенският военен съд е признал подсъдимия Х. Н. Н., от в.ф. ХХХ– Я., за виновен в това, че през нощта на 26 срещу 27.01.2013г., около 01.40 часа след полунощ, в гр. Я., ж.к. „Г. И.”, бл. 66, вх. В, ет. 2, пред апартамент 53, причинил лека телесна повреда, изразяваща се в причиняване на болка, без разстройство на здравето, на К. К. К., от гр. Я., поради което и на основание чл. 130, ал. 2 НК и чл.78а НК го е освободил от наказателна отговорност и му е наложил административно наказание глоба в размер на 1000 /хиляда/ лева. Сливенският военен съд е признал подсъдимия за невинен в това по същото време и място да е казал нещо унизително за честта и достойнството на К. К., от гр. Я., в негово присъствие, поради което и на основание чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението по чл.146, ал. 1 НК. Съдът е осъдил подсъдимия да заплати на гражданския ищец К. К. сумата 800.00 /осемстотин/ лв. неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 27.01.2013 г., до окончателното изплащане на сумата, както и направените от частния тъжител разноски по делото в размер на 1 535.50 /хиляда петстотин тридесет и пет лева и петдесет стотинки/ лв., като искът в останалата му част е отхвърлен като неоснователен. Подсъдимият е осъден да заплати по сметка на Сливенски военен съд държавна такса върху уважения граждански иск в размер на 50.00/петдесет/лв. Делото е било образувано по тъжба от К. К. К. срещу Х. Н. Н., от в.ф. ХХХ–Я., за това, че през нощта на 26 срещу 27.01.2013г. пред жилището си се обърнал към тъжителя с думите: ”Какъв ти е проблема с мен? Знаеш ли, че ще те причакам една вечер, ще те мушна три пъти и ще ти еба путката майна”, като едновременно с това му нанесъл удар с крак в корема, от което пострадалият почувствал силна болка. Тъжителят твърди, че с нанесената му обида и удар Н. уронил доброто му име и авторитет и се почувствал унизен, в резултат на което е предявил граждански иск срещу Н. за сумата 5 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болка и страдание вследствие нанесения му удар в областта на корема и отправените по негов адрес обидни думи. Тъжителят моли Н. да бъде осъден за действията му, като му бъде наложено съответно наказание, изплатено обезщетение и направените по делото разноски. Недоволен от присъдата е останал подсъдимият Н., който във въззивната си жалба е изложил доводи за нарушения на материалния и процесуалния закон, допуснати при постановяване на първоинстанционния съдебен акт. Сочи се, че едва с присъдата е била определена правната квалификация на деянието по чл. 130, ал. 2 НК, за каквото престъпление подсъдимият не е бил привлечен към наказателна отговорност нито със тъжбата, нито с разпореждането на съдията-докладчик, с което е бил даден ход на тъжбата. Прави се извода, че по този начин са били нарушени процесуалните права на подсъдимия, свързани с неговата защита. Възразява се също, че невярно била посочена датата на извършване на деянието, което опорочавало постановения съдебен акт. Били налице и съществени противоречия в показанията на свидетелите, посочени от тъжителя. Твърденията на последния за болки и страдания били голословни. Присъдата била неправилна и в гражданската й част, тъй като липсвало конкретно вменено и доказано деяние. Завишен бил размерът и на присъденото обезщетение. Иска се присъдата да бъде отменена и да се постанови решение, с което подсъдимият да бъде оправдан изцяло. В жалбата на тъжителя К. К. изтъкнатите доводи се свързват с нарушения на материалния и процесуалния закон при постановяване на атакувания съдебен акт в оправдателната му част. Прави се възражението, че в тази част е налице липса на мотиви, тъй като първоинстанционният съд не е направил необходимия разбор на доказателствата в тази насока и не е изложил съображения, защо кредитира определени свидетелски показания, а други не кредитира. Доводите за нарушение на материалния закон се свързват с фактическа обстановка, която според тъжителя била установена в съдебно заседание, но която не била възприета от решаващия съд и която съдържала както обективните, така и субективните признаци на престъпния състав на чл. 146, ал. 1 НК. Иска се присъждане и на съответното обезщетение за причинените от това деяние вредни последици. Тъжителят моли първоинстанционната присъда да бъде отменена в обжалваната й част и постановена нова, с която подсъдимият да бъде признат за виновен и осъден за престъпление и по чл. 146, ал. 1 НК. В съдебно заседание пред въззивната инстанция частният тъжител К. не се е явил, но е представил становище, в което не възразява делото да се гледа в негово отсъствие и с което е оспорил доводите във въззивната жалба на подсъдимия Н.. Изложеното от него искане във въззивната му жалба се поддържа и в депозираното пред съда становище. В съдебно заседание жалбата на подсъдимия се поддържа по изложените в нея съображения, като подробно се развиват доводи в основните насоки, развити в нея. Защитникът на подсъдимия оспорва въззивната жалба от К. К. против атакуваната присъда, като сочи, че същата е неоснователна и не са налице посочените в нея пороци. Защитата счита, че съдът правилно е оправдал подсъдимия по повдигнатото му обвинение по чл. 146 ал. 1 от НК, тъй като не било установено той да е извършил вмененото му и квалифицирано в тъжбата деяние за изречена обида на посочената в тъжбата дата. Счита също така, че присъдата е неправилна и в осъдителната й част. Прави се възражение, че подсъдимият е бил осъден за деяние по чл.130 ал. 2 НК, за което не е било повдигнато обвинение с подадената тъжба или посочена такава правна квалификация в разпореждането на съдия-докладчика. Твърди се също така, че решението на първоинстанционният съд в осъдителната му част е необосновано, тъй като е налице съществено противоречие във фактите и обстоятелствата. Според защитата представените по делото доказателства не били достатъчни да се вмени вина у подсъдимия и да бъде обоснована една осъдителна присъда за такова престъпление. Иска се присъдата да бъде отменена в осъдителната й част и да бъде постановен съдебен акт, с който подсъдимият да бъде признат за невиновен, а предявеният граждански иск отхвърлен като неоснователен и недоказан. Военно-апелативният съд, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и след като извърши цялостна проверка на обжалвания съдебен акт съобразно изискванията на чл.314 НПК, намери за установено от фактическа и правна страна следното: Първоинстанционният съд е приел следната фактическа обстановка: Ефрейтор Х. Н. Н., от в.ф. 52 590-Я., завършил средно образование. На кадрова военна служба постъпил на 03.11.2003 година, а във военното формирование продължил да служи от 01.06.2008 година. Заемал различни длъжности и се проявявал като изпълнителен и дисциплиниран военнослужещ. Участвал в две задгранични мисии, като по време на службата му били налагани пет пъти дисциплинарни наказания и два пъти бил поощряван. Вечерта на 26.01.2013 г. подсъдимият Н. имал гости в жилището си в гр.Я., ж.к. „Г. И.”, бл. 66, вх. В, ет. 2, ап. 53. По същото време в жилището, намиращо се под това на подсъдимия, били свидетелите Н. К. – син на тъжителя и В. К.– съпруга на тъжителя. Тъй като от жилището на Н. се чувало шум и музика, малко преди полунощ свидетелят Н. К. се обадил в РУП Я., за да съобщи за нарушение на нощната тишина. На адреса бил изпратен полицейски патрул в състав свидетелите С. П. и А. Ф.. При отиването си до адреса, полицейските служители не установили нарушение на нощната тишина и докладвали за това в управлението. Малко по-късно свидетелят Н. К. повторно се обадил със същия сигнал в управлението и двамата свидетели – полицейски служители отново били изпратени на адреса. При второто си посещение полицейските служители установили разговор на висок глас от апартамента на подсъдимия и му отправили устно предупреждение, като собственик на жилището да не нарушава спокойствието на съседите. Към 01.30 часа след полунощ свидетелят Н. К. за трети път се обадил в полицейското управление със сигнал за нарушение на нощната тишина, като се обадил и на баща си тъжителя К. К., който по това време не бил в апартамента. След обаждането тъжителят се прибрал в дома си, а малко след това П. и Ф. отново пристигнали на адреса. Тъжителят ги посрещнал и тримата заедно се качили до жилището на Н. Полицейските служители позвънили на входната врата и подсъдимият излязъл. Забелязвайки тъжителя, с който и преди това имали съседски недоразумения, между Н. и К. започнало пререкание и размяна на реплики, касаещи най-вече отношенията им като съседи. Въпреки присъствието на полицейските служители, подсъдимият Н. замахнал и с крак нанесъл удар в областта на корема на тъжителя К., след което полицейските служители със сила преустановили контакта между двамата, разпоредили на Н. да се облече и го отвели в РУП, където му съставили акт за установяване на административно нарушение. Въз основа на така приетата за установена и доказана фактическа обстановка Сливенският военен съд е прел, че с действията си подсъдимият е осъществил състава на престъплението по чл. 130 ал. 2 НК. Първоинстанционният съд е събрал и проверил всички възможни доказателства по делото, въз основа на които е извел и гореописаната фактическа обстановка, като е изпълнил и процесуалните си задължения съобразно разпоредбата на чл. 305, ал. 3 НПК. Съдът е направил необходимия разбор на доказателствата и е изложил необходимите съображения относно приемането на едни и отхвърлянето на други. При анализа на доказателствената съвкупност решаващият съд условно е разделил показанията на разпитаните по делото свидетели на три групи. В първата група съдът е включил свидетелите Н. К., В. К. и А. И. - съответно син, съпруга и приятел на тъжителя. Във втората група съдът е приел, че следва да бъдат включени свидетелите Х. Х. и К. В. – първият братовчед на подсъдимия, а вторият – негов приятел. В третата группа съдът е причислил свидетелите С. П. и А. Ф. – полицейски служители, които са били изпратени по сигнал на мястото, където се е развил инцидента, и които нямали отношение със страните по делото. При оценката на доказателствата правилно съдът е кредитирал изцяло показанията на двамата полицейски служители, приемайки, че същите са незаинтересовани от изхода на делото, тъй като нямат близки отношения със страните по него. От твърденията на тези двама свидетели съдът е приел за установено, че по време на размяната на реплики между тъжителя и подсъдимия, последният замахнал с крак и по този начин нанесъл удар на К. К. в областта на корема. Базирайки се на показанията на тези двама свидетели и приемайки, че те се подкрепят и от показанията на свидетеля Н. К., който наблюдавал част от инцидента от стълбищната площадка между първия и втория етаж, съдът обосновано е приел, че така изнесеното в тъжбата твърдение е установено и доказано. От вниманието на решаващия съд не е убягнало обстоятелството, че от друга страна тези трима свидетели не потвърждават изнесеното в тъжбата за изречени от подсъдимия обидни думи: „Ще ти еба путката майна” спрямо К. К.. Прието е било, че в тази насока са налице единствено твърдения в показанията на сина на тъжителя - свидетеля Н. К., съпругата му В. К. и неговия приятел А. И.. Поради близките отношения на тези свидетели с тъжителя, съдът правилно е приел, че и те са заинтересовани от изхода на делото, като съобразно процесуалните изисквания е съпоставил, преценил и анализирал въпросните твърдения с останалия доказателствен материал. В резултат на тази си процесуална дейност съдът е установил, че въпросните обидни думи не са били възприети и чути както от полицейските служители, така и от свидетелите Х. и В.. Без кредит на доверие в тази им част са били оставени и показанията на В. К., тъй като от позицията си същата нямала пряка видимост към площадката на втория етаж, а само чувала гласове. Настоящият състав намира, че съмнение за достоверността на това твърдение внасят и показанията на полицейските служители, от които се установява, че по време на конфликта от жилището на подсъдимия излезли и неговите гости, говорейки едновременно, което създало затруднение на полицаите да се ориентират кой какво казва. Правилно съдът е приел, че създалата се шумотевица по време на инцидента поставя под съмнение твърденията на свидетелката К. и свидетеля И., които в показанията си твърдят, че са чули въпросните обидни думи. Съдът е изключил безусловното кредитиране показанията на К., К. и И. по отношение на изречените от подсъдимия обидни думи и поради установеното в тях противоречие относно отделни детайли и фрагменти, които не само е посочил, но е и анализирал. Преценявайки всичко гореизложено настоящият състав намира, че обосновано и законосъобразно първоинстанционният съд е приел за недоказано по безспорен и категоричен начин подсъдимият да е изрекъл цитираните в тъжбата обидни думи „Ще ти еба путката майна”, поради което го е оправдал, както и че установената доказателствена съвкупност съдържа несъмнено признаците на престъплението по чл. 130, ал. 2 НК, за което правилно подсъдимият е бил и осъден. Правилно съдът е преценил, че по делото не съществува съмнение относно характера на телесната повреда по смисъла на чл. 144, ал.2, т.2 НПК, а именно, че липсват данни за разстройство на здравето, а такива са налице единствено за причинена болка, поради което съдебно-медицинско заключение в тази насока е било излишно. Съобразявайки съдебната практика, съдът е приел още, че той не е обвързан с правните квалификации, дадени в тъжбата, а сам определя правната квалификация на деянието съобразно изнесеното в тъжбата и събрания в тази насока доказателствен материал. Въпреки че в тъжбата не е било посочено изрично като правна квалификация престъплението по чл. 130 ал.2 от НК, съдът правилно е съобразил, че в същата е налице фактическо обвинение за това престъпно посегателство, тъй като фактически е било описано нанасянето на въпросния удар с крак, въз основа на което извел и правната квалификация, по която и осъдил подсъдимия. Правната теория и практика са категорични, че тъжителят е задължен в тъжбата да посочи изчерпателно само фактическите обстоятелства, обуславящи престъпното деяние, но не и неговата правна квалификация, което всъщност задължение е било изпълнено изцяло от тъжителя. Несъстоятелни са твърденията на подсъдимия, че невярно била посочена датата на извършване на деянието. От тъжбата е видно, че тъжителят точно е описал, че деянието е станало след полунощ на посочената в тъжбата дата, а в присъдата това фактическо обстоятелство е било ясно конкретизирано. Досежно съдържащите се в тъжбата данни за евентуално извършени престъпления от общ характер с оглед поведението на подсъдимия на публично място и нарушаване на обществения ред, както и отправените закани, че подсъдимият ще причака тъжителя и ще го наръга три пъти, решаващият съд е съобразил, че Сливенската военно-окръжна прокуратура се е произнесла с влязло в сила постановление за това, в което е посочено, че не са установени данни за извършено престъпление от общ характер при инкриминирания инцидент. Съобразявайки дали са налице материално-правните предпоставки по чл. 78а НК и преценявайки добрите характеристични данни за подсъдимия, младата му възраст и обстоятелството, че до инкриминирания инцидент се е стигнало в резултат на дългогодишни влошени междусъседски отношения, съдът е наложил и едно справедливо по размер административно наказание. Съобразявайки силата на нанесения удар, степента на претърпяната болка от К., принципа на справедливо обезщетяване и установената съдебна практика, съдът е уважил предявения граждански иск до размера на сумата от 800 лева, която сума и въззивната инстанция намира за справедливо обезщетение на претърпяната от него болка от нанесения му удар. Правилно в останалата му част до пълния предявен размер от 5 000 лв. съдът е отхвърлил иска като неоснователен. Основателно са били присъдени и дължимите лихви от датата на извършване на деянието – 27.01.2013г., както и направените от тъжителя разноски в размер на 1 535,50 лева и дължимата държавна такса върху уважената част от иска в размер на 50 лева. Предвид гореизложеното въззивната инстанция намира, че въззивните жалби на подсъдимия и частния тъжител следва да бъдат оставени без уважение. При служебната проверка на присъдата не се установиха основания за нейното отменяне или изменяне, поради което същата следва да бъде потвърдена изцяло. По изложените съображения и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 от НПК, Военно-апелативният съд Р Е Ш И : ПОТВЪРЖДАВА присъда № 4/16.03.2015 година по наказателно частен характер дело № 3/2015 г. по описа Сливенския военен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
© 2018 Военно-апелативен съд
Хостинг и дизайн от Journey.bg