Решение-5та част
27-07-2017

случаи и особености на реалната обстановка на медицинската практика и уникалността на индивидуалния пациент. Обектът на медицинската дейност – болният, с неговото заболяване и здравно състояние, е изключително динамичен. Моментното състояние и прогнозата са постоянно вариращи величини. На медицинската дейност е присъща опасността, така че приложението на концепцията за предпазливост (за предпазване от вреда) е повече относително, отколкото абсолютно – ползата се постига понякога, като се преминава през риск. Лекарската професия се основава на две действия – „предвиждане“ и „предотвратяване“ в две ситуации:

- първата се отнася до възможността чрез действие или въздържане от действие да се повлияе на заболяването или патологичния процес, т.е. до адекватността на медицинското професионално поведение при всеки отделен клиничен случай чрез „предвиждане“ (диагноза) и „предотвратяване“ (лечение);

- вторият се отнася до самите медицински действия и възможността те, по своето естество или начина на прилагане, да доведат до вредни последици. При преценка на спазвания стандарт, когато става въпрос за медицинска професионална предпазливост, не се изисква прилагането в максимална степен на опит, знания и грижи, което е невъзможно дори физически за лекаря. Изисква се да е направено необходимото, логичното и компетентното, изискваният стандарт не е този на изключителния специалист, а на обичайния, среден практик за съответната специалност и специализация. Не могат да бъдат обявени за небрежни действията на практик на основание на това, че друг би показал по-висока степен на умение, когато положените грижи от първия са обичайни и компетентни. Лекарят не може да бъде обвинен в непредпазливост, ако е действал съгласно утвърдената практика, приета за правилна (т. нар. добра медицинска практика). Според СЗО „добрата медицинска практика е комплекс от условия, задължения, признаци и свойства на цялостния медицински продукт, който гарантира за осигурените ефективност, ефикасност, ефектност, достъпност, адекватност и качество; а за медицинските специалисти служи като ръководство за действие и оценка на качеството на предоставяните от тях услуги“. Според друго определение добрата медицинска практика е разумното професионално поведение на средно опитен специалист. Добрата медицинска практика не означава поставяне винаги на правилна диагноза и провеждане на успешно лечение. Поставянето на правилна диагноза и предприемането на правилно лечение е интелектуална дейност и допусканите грешки са интелектуални грешки. Всички тези разсъждения са значително по-валидни при атипизъм на заболяването, наблюдение на отделни негови етапи (особено първоначалните) и съответно невъзможността за повлияване на пациента в по-късните етапи, както е било атипично заболяването на Ц. А.Ц..

Следователно експертите приемат, че двамата подсъдими не са се отклонили от медицинските стандарти, от добрата медицинска практика, като са положили в максимална степен дължимото поведение, необходимото, логичното и компетентното, изискваният стандарт не е този на изключителния специалист, а на обичайния, среден практик за съответната специалност и специализация, което те са направили. Към датата на прегледа на починалия А.Ц. при всеки един от двамата подсъдими те са направили всичко, зависещо от тях, приложили са възможните медицински практики, за да могат да окажат качествена медицинска помощ и да предотвратят настъпването на леталния изход за болния. Но, както продължават в своето заключение експертите, към инкриминираните дати от установеното от медицинските изследвания и документи при извършените прегледи и изследвания от двамата подсъдими не се установяват индикации и констатации, които да са налагали хоспитализацията на болния Ц. А.Ц. в която и да е клиника на .... – С.. Към тази дата пациентът е нямал изразено заболяване, а са били налични единични констатации, които е следвало да уточнява личния лекар на А.Ц., както е и направено впоследствие. Състоянието на Ц. А.Ц. към 08 и 09.10.2008г. е предполагало домашно-амбулаторно, а не болнично уточняване на състоянието и поставяне на диагнозата. Болниците са лечебно звено и само в по-тежките случаи с необходима реанимация за диагностично-лечебни звена. Или от заключението им става ясно, че към 08 и 09.10.2008г. починалият А.Ц. не е имал нужда от хоспитализация, тъй като към онзи момент не е била налице внезапно възникнала промяна в неговото здраве, която да е била животозастрашаваща. Това, че впоследствие се е стигнало до летален изход, не е в резултат на поведението (инкриминирано като бездействие) на подсъдимите, а е в резултат на развил се в организма му сепсис с давност не по-късно от три дни преди датата на смъртта, което е станало на 13.10.2008 г. От заключението на експертите се установява по категоричен начин, че при извършването на първоначалните прегледи на починалия А.Ц. от двамата подсъдими, те не са имали обективната възможност да заподозрат и установят заболяването, довело до неговата смърт впоследствие.

Предвид на казаното въззивният съд не споделя доводите на прокуратурата и частното обвинение в тази им част, че е налице причинно-следствена връзка между поведението на двамата подсъдими и настъпилия вредоносен резултат-смъртта на пострадалия А.Ц., както и че правилата за добра медицинска практика са били действащи, с направеното вече по-горе уточнение в тази част, и че подсъдимите са допуснали тяхното нарушаване.

Както бе посочено по-горе, в своите мотиви съставът на първоинстанционния съд е пропуснал да се произнесе по наличието или липсата на инкриминираното нарушение по чл.12, ал.1, т.7 от Правилник за устройство и дейността на ЦСМП, като в тази част няма изложени никакви съображения. Според този състав на съда най-напред е необходимо да бъде взето отношение по дадените на два пъти указания от ВКС по делото дали .... – С. и по-конкретно нейното спешно приемно отделение имат различен статут от останалите ЦСМП. Отговорът следва да бъде отрицателен. Независимо от спецификите в дейността на .... – С., изводими от приложените по делото правилник за вътрешния ред на МБАЛ – С., .... и Указания за реда за оказване на спешна и неотложна медицинска помощ……..на територията на МБАЛ – С., ...., утвърдени със заповед на началника на .... № 1038/09.10.2007 г. (приложени на л.122-145 т.1 от нохд №269/09 г. по описа на СВС), внимателния прочит на същите показва, че спешното приемно отделение на .... е подчинено не само на цитираните вътрешни правила, но и на закона за здравето, Наредба №25/99 г. за оказване на спешна медицинска помощ, инкриминирания правилник за устройство и дейността на ЦСМП, както и наредба №29/99 г. на Министъра на здравеопазването за обхвата, реда и условията за оказване на спешна медицинска помощ от лечебните заведения в РБ. А след като това е така, всички останали специфики в дейността на .... са без значение, след като изначално дейността й по отношение на спешната медицинска помощ се регламентира от цитираните нормативни актове. Ето защо на общо основание тези нормативни изисквания са важали за всички работещи във ...., включително и за двамата подсъдими към инкриминирания по делото период. И във връзка с това е необходимо да се проследи дали те не са допуснали вмененото им по чл.12, ал.1, т.7 от Правилника за устройство и дейността на ЦСМП нарушение. Подсъдимият М. на 08.10.2008 г., по време на прегледа на починалия Ц. А.Ц., е бил на работа в спешен терапевтичен кабинет, в клиниката по спешна терапия при .... – С., а подсъдимият В. на 09.10.2008 г. е бил на работа нощна смяна в спешното отделение на Диагностично-операционен център в катедра „Спешна медицинска и коремна хирургия”. Съгласно разпоредбата на чл.16 и чл.17 от Указания за реда за оказване на спешна и неотложна медицинска помощ……..на територията на МБАЛ – С., ...., утвърдени със заповед на началника на .... № 1038/09.10.2007г., „…спешна медицинска помощ на територията на МБАЛ – С., .... следва да се оказва на всички граждани, …явили се сами в  спешното звено на болницата“. Такава помощ е следвало да се оказва на територията на диагностичните и лечебните звена на спешното отделение (портал) - диагностично-операционен център към катедра „Спешна медицинска и коремна хирургия (неправилно записано в указанията само “спешна медицина“), където работел подсъдимият В., както и към клиника „спешна терапия“ към катедра „Кардиология и интензивна терапия”, където пък бил на работа подсъдимият М.. В същия смисъл е и разпоредбата на чл.79-80 от Правилника за вътрешния ред на МБАЛ – С., ..... От това става ясно, че за двамата подсъдими е важало посоченото в разпоредбата на чл.12, ал.1, т.7 от Правилника за устройство и дейността на ЦСМП и същите, по време на прегледите, извършени от тях на пострадалия, е следвало да преценят дали да предложат спешна хоспитализация поради състоянието на пациента, и дали това състояние е налагащо продължаване на лечението. Отговорът на въпроса следва да бъде потърсен в изготвената по делото експертиза и в действалите към момента нормативни актове.

Съгласно разпоредбата на чл. 2 от Наредба №25/99 г. спешната медицинска помощ включва всички медицински дейности, насочени към възстановяване на остро настъпили животозастрашаващи нарушения и поддържане виталните функции на организма. Необходимо е да има остро, внезапно настъпило животозастрашаващо нарушение във функциите на организма на пациента, като е необходима и намеса от специалисти за поддържане на неговите витални функции. Пак в същата наредба, качеството на оказаната в лечебните заведения спешна медицинска помощ трябва да отговаря на правилата за добра медицинска практика – чл. 5 от същата. Обект на спешна медицинска помощ са всички болни и пострадали, намиращи се в състояние, пряко застрашаващо живота им, както и болни и пострадали, потърсили сами помощ в спешните отделения или сектори на центровете за спешна медицинска помощ. А в случая починалият А.Ц. е лице, потърсило само помощ в такъв ЦСМП. Но това само по себе си не е достатъчно за спешна хоспитализация, ако не са налице и останалите изисквания по чл. 2 от наредбата. И като аргумент, че това не е достатъчно, е и правилото по чл. 13 от наредбата, съгласно което дежурният лекар – в случая важащо и за двамата подсъдими –  е онзи, който следва да прегледа, изследва и диагностицира пациента и върху него тежи задължението и преценката дали такава спешна хоспитализация е необходима, а не както неправилно в мотивите си първоинстанционния съд е приел, че подсъдимите и по конкретно подсъдимият В., не е имал правото да хоспитализира пациента А.Ц.. Задължението за необходимостта от спешна хоспитализация е било негово и чак при неговата преценка за необходимостта от такава, настаняването на пациента се е извършвало по нареждане на шеф-екипа ..... Така е бил уреден въпроса и в чл.82-83 от правилника за вътрешния ред на МБАЛ – С., .....

В Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ от 2006 г., приета с ПМС № 119/2006 г. е дадено легално определение на понятието спешно състояние „т.6. Спешно състояние е остро възникнала промяна в здравето на човека, която може да доведе до тежки функционални и морфологични увреждания на жизненоважни органи и системи.“

         От казаното става ясно, че е необходимо със специални знания да се установи дали пациента А.Ц., при прегледите, осъществени от двамата подсъдими, се е намирал в такова спешно, внезапно настъпило, животозастрашаващо нарушение на функциите на организма му, дали е необходима намесата от специалисти, които да поддържат виталните функции. Към инкриминирания период от време не съществува нормативен акт, от който да е възможно да се изведе легално определение на понятието спешен пациент. Такова легално определение е дадено едва с Наредба № 12 от 30.12.2015 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Спешна медицина“, където изрично е разписано, че „Спешно състояние“ е всяка остра или внезапно възникнала промяна в здравето на човека, изразяваща се в нововъзникнало или в промяна на съществуващо заболяване, увреждане или друго състояние или обстоятелство..….., с достатъчна по сила тежест, което може да доведе до смърт или до тежки или необратими морфологични или функционални увреждания на жизнено значими органи и системи, в т. ч. критични нарушения в жизненоважните функции, загуба на функция на орган или на част от тялото, временна или постоянна инвалидизация, ако не се предприемат незабавни медицински действия, целящи физиологична стабилност и/или ефективно дефинитивно лечение на пациента. „Спешен пациент“ е всеки, при който е налице спешно състояние и поради това нужда от провеждане на спешни диагностично-лечебни действия или транспорт, които ако не бъдат предприети незабавно, биха довели до тежки или необратими морфологични или функционални увреждания на жизнено значими органи и системи или до смърт.

Впрочем, нещо подобно, макар и не така детайлно, съществува в разпоредбата на чл.27, ал.2 от наредба № 16/96 г. за организацията на болничната медицинска помощ в държавните болнични заведения- болните, чието състояние заплашва живота им, се приемат незабавно в болницата независимо от района, в който живеят, включително и в случаите, когато сами са потърсили болнична помощ.

Поради тази причина и отговорът на този въпрос е необходимо да бъде потърсен отново в заключението на специалистите от деветорната съдебномедицинска експертиза.

Видно от тяхното заключение, причината за смъртта на пострадалия А.Ц. е сепсис, остър, стафилококов, с входна врата тра....тичното охлузване на дясната подбедрица, последвано от доказан дълбок тромбофлебит и масивен дълбок хематом на подбедрицата и гнойна инфилтрация на меките тъкани около дясното коляно. Артериалната хипертония, голямата нодозна струма и хроничната обструктивна белодробна болест (белодробен емфизем с деснокамерно обременяване) са придружаващи заболявания. Липсва захарен диабет като заболяване. Предвид на това експертите единодушно заявяват, че при извършваните от двамата подсъдими прегледи на пострадалия А.Ц. на инкриминираните дати те не са имали обективна възможност да заподозрат и установят сепсиса, тъй като той още не е бил възникнал. Тромботичния процес е започнал да се формира не по-рано от три дни преди смъртта на А.Ц., настъпила на 13.10.2008 г. Повишените левкоцити и завишената кръвна захар при А.Ц. са изолирани резултати, които в никакъв случай не може да бъдат сами по себе си основание за никакъв извод. Видно от това, състоянието на починалия А.Ц. на инкриминираните дати не покрива критериите на спешно състояние или спешен пациент, не е било налице никакво основание, налагащо неговата хоспитализация от който и да било от подсъдимите в което и да било отделение на .... – С.. По време на прегледите при тях А.Ц. не е имал изразено заболяване, а са били налични само единични констатации, които е следвало да бъдат уточнявани от личния му лекар св. И., към която правилно след всеки преглед подсъдимите са го насочвали и това е в унисон с правилата за добра медицинска практика. Състоянието на пациента към датите 08. и 09.10.2008 г. е предполагало 

 

 

 

 

 

 

 

 домашно-амбулаторно, а не болнично лечение и уточняване на диагнозата, с други думи не е било спешно необходимо намесата на специалист. А.Ц. не се е намирал в такова спешно, внезапно настъпило, животозастрашаващо нарушение на функциите на организма му, не е била необходима намесата от специалисти, които да поддържат виталните функции на организма му.

При така установеното, съставът на въззивния съд прие, че двамата подсъдими не са допуснали и твърдяното от обвинението нарушение на  чл.12, ал.1, т.7 от Правилника за устройство и дейността на ЦСМП. Поради това и не се споделя претендираното от прокуратурата и поддържано от частните обвинители, че пострадалият А.Ц. се е намирал в животозастрашаващо състояние и е следвало да бъде приет и лекуван в болнично заведение.

Отговор следва да бъде даден и на още едно от основните твърдения на частните обвинители и прокуратурата, а именно, че подсъдимите и особено подсъдимият М. е следвало задължително да хоспитализира на 08.10.2008 г. починалия А.Ц., тъй като за това са били налице изискуемите се по клинична пътека № 91 данни за спешна хоспитализация  – възраст на пациента над 65 години, пневмония, захарен диабет и завишен брой левкоцити, съгласно утвърденото с решение         № РД-УС-04-127/27.12.07 г. на НЗОК (т.1, л.126-206 от съдебното дело).

Видно от същото, като индикация за хоспитализация и лечение е посочено на първо място наличието на средно тежка или тежка пневмония - т.1, л.189 съдебното дело. От заключението на експертите, подкрепено и от извършените изследвания на пациента А.Ц. на 08.10.2008 г. при прегледа му от подсъдимия М. се вижда, че температурата му към момента на прегледа е била нормална, от направеното преслушване със слушалки подсъдимият М. не установил данни за огнищни изменения, но въпреки това назначил изследвания, именно съгласно изискванията на посоченото решение на НЗОК  –  пълна кръвна картина, биохимия, ензими и рентген на бял дроб, след което изпратил пациента на рентген – процедурите по клинична пътека 91 под номера 87.44 и 90.59. Резултатите от извършения преглед били отразени в книгата за регистрация на амбулаторно болни, в която пациента бил записан под № 6816. След около 15-20 минути А.Ц. се върнал от рентгена обратно в кабинета на подсъдимия М.. Заключението от рентгена било, че е без данни за огнищни изменения, т.е. нямало пневмония. Подсъдимият М. изчакал да станат готови и другите изследвания. След като резултатите пристигнали, констатирал, че хемоглобина бил в норма около 143, т.е. нямало анемия, хематокрита също бил в норма – 0,41, кръвната захар била леко повишена около 6,9 при норма до 6,2, но не била взета на гладно, а по обяд, креатинина бил нормален около 66, чернодробните ензими също били нормални, ГОТ и ГПТ-33 и 35, елекролити – калий и натрий, също били в норма, ензима креатин фосфокиназа също бил нормален около 7, еритроцити 4,57, тромбоцити 205 (фиш от извършено лабораторно изследване на кръв от 08.10.2008 г. на Ц. А.Ц. във .... – С.) Единствено били повишени левкоцитите 22.7 г/л, при норма до 10,5 г/л.

От заключението на деветорната съдебномедицинска експертиза също се вижда, че към тази дата пострадалият не е имал пневмония, а такава се е развила в неговия организъм от залежаването в болничното заведение през последните дни от живота му, т.нар. хипостатична бронхопневмония. Този извод експертите го правят и на базата на липсата на фиброза – т.е. плеврални сраствания, предполагащи по-голяма давност на пневмонията.

Следователно, към инкриминираната дата, когато пострадалият е бил прегледан от подсъдимия М., той не е имал пневмония в никоя от посочените форми – средно тежка или тежка, което автоматично изключва и необходимостта от спешна хоспитализация. Категорично, пак видно от заключението на експертите и от направените му кръвни изследвания, се установява, че А.Ц. не е страдал и от захарен диабет. А що се касае до наличието на повишен брой левкоцити – те също, видно от направените му изследвания, са били далеч под изискуемите 30 г/л, при норма до 10,5 г/л., или т.нар. хиперлевкоцитоза. И единствения рисков фактор, който остава, е само и единствено възрастта на пациента, че е над 65години. Но това, само по себе си, а и житейски доказано, далеч не означава, че всички лица, навършили 65 години, следва да бъдат хоспитализирани и държани в болниците, за да се избегне какъвто и да е риск за тяхното здраве.

С оглед изложеното не почива на доказателствата по делото тезата на държавното обвинение, че пострадалият А.Ц. е бил вече със сепсис към 08.10.2008 г. и че е следвало да бъде приет за лечение във .... – С. от двамата подсъдими, понеже са били налице условията по клинична пътека № 91 на НЗОК.

Частните обвинители считат, че съставът на първоинстанционния съд първо е следвало да бъде едноличен при разглеждането на делото, второ, че е трябвало разглеждането на делото да започне директно от глава двадесета НПК – съдебно заседание, вместо от глава деветнадесета – подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание, и трето – че тайната на съвещанието е била опорочена, тъй като съставът на съда не бил прочел присъдата си веднага след изслушване на пренията на страните и последна дума на подсъдимите, а сторил това няколко дни по-късно.

Първото тяхно възражение очевидно не държи сметка на разпоредбата на чл. 28, ал. 1, т.2 НПК. Най-вероятно то почива на предвиденото по чл.123, ал.1 НК (в редакцията му преди изменението с ДВ бр.26/10г.) наказание, което тогава е било до пет години лишаване от свобода и това е текста, приложим в настоящия казус с оглед датата на извършване на престъплението, в което прокуратурата обвинява двамата подсъдими. Това предпоставя, при евентуална осъдителна присъда, приложението на чл. 2 НК, но не е относимо към състава на съда, който следва да разгледа делото след изменението на НК през 2010 г. Наказателното дело, присъдата по което е предмет на настоящата проверка, е било образувано през 2012 г., като разпореждането на съдията-докладчик по същото е от 03.12.2012 г., когато вече предвиденото по чл.123, ал.1 НК наказание е от една до шест години лишаване от свобода. Видно от материалите по делото, неправилно съдът е започнал да разглежда еднолично наказателното дело, но тази грешка е била поправена, като с протоколно определение от 26.04.2013 г. е бил отменен дадения ход на делото и на съдебното следствие, след което разглеждането на делото е започнало отначало, вече в състав от един съдия и двама съдебни заседатели. Съгласно цитирания вече чл.28, ал.1, т.2 НПК, съдът разглежда наказателните дела като първа инстанция в състав от един съдия и двама съдебни заседатели, когато за престъплението се предвижда наказание повече от пет години лишаване от свобода /курсивът мой/. Законът изисква към момента на разглеждането на делото да се съобрази какво е предвиденото за престъплението наказание, а не какъв е размера на наказанието, който следва да намери приложение в случаите на осъдителна присъда. В тази насока практиката на ВКС е многобройна и непротиворечива и не е нужно да бъде цитирана.

Второто възражение отново не почива на закона. Глава деветнадесета НПК урежда подготвителните действия на първата инстанция за разглеждането на делото в съдебно заседание. Тук се решават изключително важни въпроси, касаещи компетентността на съда, подсъдността, наличие на основания за прекратяване или спиране на наказателното производство, наличие на процесуални нарушения, кои са страните, дали са налице основанията за разглеждане на делото, кои лица да бъдат призовани, реда, по който да се разгледа делото, мярката за неотклонение и т.н. Без тази подготвителна фаза, поне съгласно действащия НПК, не е възможно да се пристъпи към законосъобразното разглеждане на едно наказателно дело. Глава двадесета НПК пък урежда протичането на самото съдебно заседание. Ето защо правилно съдът най-напред е извършил следващите се действия по глава деветнадесета НПК и чак след това е пристъпил към разглеждането на делото, понеже е приел, че са налице законовите изисквания за това.

Третото възражение касае произнасянето на присъдата на 19.05.2014 г., вместо, както претендират частните обвинители, веднага след приключване на съдебните прения и последна дума на подсъдимите, станало в съдебното заседание на 13.05.2014 г. Това възражение, че е било допуснато нарушение на тайната на съвещанието, не се споделя. Същото е безмотивно твърдение, неподкрепено от никакви доказателства. Няма никакви данни, че за времето след оттеглянето, съгласно чл. 300 НПК, на съда на тайно съвещание, за да постанови присъдата си, тази тайна по някакъв начин да е била нарушена. Няма и законов срок, уреждащ продължителността на съвещанието на съда преди постановяването на съдебния акт. Всъщност, може би, частните обвинители правят намек за нарушение по чл. 259 НПК, касаещ непрекъснатостта на съдебното заседание, неправилно считан от тях за нарушение на тайната на съвещанието по чл. 300 НПК. Видно от събраните, а и при предходното въззивно разглеждане на делото, доказателства в тази насока липсват, а от официалната страница на Военен съд – Пловдив също е видно, че за времето от 13.05.2014 г.-оттеглянето на състава на съда на тайно съвещание- до постановяването на присъдата на 19.05.2014г. никой от членовете на състава не е взел участие в разглеждането на нито едно друго дело. Следователно липсва и това претендирано нарушение.

Правилно, с оглед постановената присъда, първоинстанционният съд е приел, че след като извършеното от подсъдимите не е престъпление и тъй като те са действали правомерно, няма основания за ангажиране на тяхната гражданска отговорност за причинени имуществени и неимуществени вреди. Законосъобразно и в съответствие с изискванията на чл. 45 и сл.ЗЗД е прието, че подсъдимите не са извършили деликт, който да е необходимо да бъде възмезден. Липсва вина у подсъдимите, а тя е едно от главните условия за репарацията на вредите. Ето защо и всички предявени граждански искове на всеки един от гражданските ищци срещу всеки един от подсъдимите основателно са били отхвърлени.

В съответствие и с чл. 190, ал.1 НПК направените по делото пред първата инстанция разноски в размер на 11253,10 лв. по нохд № 459/2012 г. е постановено да останат за сметка на държавата, както това е сторено и по отношение на разноските от 9386 лв. по нохд № 269/2009 г. и по отношение на разноските в размер на 3150 лв. по внохд № 35/2014 г.

Впрочем, на същото основание и направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 6764,92 лв. също следва да останат в полза на държавата, с оглед оправдаването на двамата подсъдими по повдигнатото им обвинение.

При така изложените съображения настоящият състав намира, че протестът на държавното обвинение, както и жалбите на частните обвинители Д.Ц., А.Ц. и Х.Х. следва да бъдат оставени без уважение.

Военно-апелативният съд намира, с оглед и на казаното по-горе, както и предвид разпоредбата на чл. 335, ал.3, вр.с ал.2 НПК, че присъдата на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдена.

С оглед казаното и на основание чл.338 НПК военно-апелативния съд

 

                            Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА  присъда № 20/19.05.2014 г., постановена по нохд № 459/12 г. по описа на Военен съд – Пловдив.

На осн. чл. 190, ал. 1 НПК направените по делото разноски пред настоящата инстанция в размер на 6764,92 лв. остават за сметка на държавата.

Решението подлежи на протестиране и обжалване в петнадесет дневен срок от съобщението до страните, че е изготвено.

 

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                      

                                               ЧЛЕНОВЕ:

 

 

© 2018 Военно-апелативен съд
Хостинг и дизайн от Journey.bg