Решение № 10/10.04.2017 г.
12-04-2017

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

10

                                

гр. София, 10.04.2017 година

 

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 

Военно-апелативният съд на Република България в съдебно заседание на шести март две хиляди и седемнадесета година в състав:

             

ПРЕДСЕДАТЕЛ: полк. ДИМИТЪР ФИКИИН

ЧЛЕНОВЕ: полк. ПЕТЬО ПЕТКОВ

 полк. ГЕНКО ДРАГИЕВ

                                                 

при секретар Теодора Спасова

и с участието на прокурора полк. ДАНЧО ДАНОВ

разгледа наказателно дело от общ характер № 86 по описа за 2016 година, докладвано от съдията полк. ДИМИТЪР ФИКИИН, образувано по жалби от редник от резерва И. Г. Д. от от в. ф. ***-Б. и защитника му Д. А. срещу присъда № 56/20.10.2016 г. по нохд № 150/2016 г. на Софийския военен съд.

 

 

С обжалваната присъда състав на Софийския военен съд е признал подсъдимия редник от резерва И. Г. Д., от в. ф. ***-Б., за виновен в това, че:

За периода от 10.12.2012 г. до 14.05.2013 г. в гр. Б., обл. С., при условията на продължавано престъпление чрез използване на документи с невярно съдържание – заявления-декларации до командира и жилищната комисия на в. ф. *** - Б. и чрез използване на неистински документи – копия на договор за наем от 16.10.2012 г., получил без правно основание чуждо движимо имущество – парична сума в размер на 550 лева собственост на Командване на военно-въздушните сили (в.ф. ***-Б.) с намерение да ги присвои, поради което и на основание чл. 212, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 от НК е осъден на 2 (две) години и 6 (шест) месеца лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно от подсъдимия в затворническо общежитие от закрит тип на основание чл. 41, ал. 6 НК вр. чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС при първоначален „СТРОГ РЕЖИМ”.

Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец - КВВС сумата от 550 (петстотин и петдесет) лева причинени имуществени щети от престъплението.

Подсъдимият е осъден да заплати в полза на държавата минималната държавна такса върху уважения граждански иск, а именно 50 (петдесет) лева.

Подсъдимият е осъден да заплати в полза на държавата, към бюджета на съдебната власт, по сметката на Софийския военен съд направените съдебно деловодни разноски в размер на 319, 88 (триста и деветнадесет лева и 0.88 ст), както и 5 (пет) лева ДТ за служебно издаване на изпълнителен лист.

В подадените от подсъдимия и защитата му жалби, както и в съдебно заседание пред въззивната инстанция се излагат множество доводи и аргументи, касаещи правилността на атакувания съдебен акт. Същите могат да бъдат групирани и описани в следните насока:

1. Основното възражение на подсъдимия и защитата му се изразява в това,  че на част от инкриминираните документи била извършена експертиза на ксерокопия на тези документи.

2. Според подсъдимия и защитата му категорично било доказано по делото единствено, че той е живял в жилището. Прави се възражението, че липсвали годни и безспорни доказателства за извършване на деянието, че показанията на свидетелите били колебливи, а показанията на свидетелите П. и П. противоречиви помежду си и манипулирани от разследващия полицай по делото.

3. Подсъдимият счита, че служебно назначеният защитник Д. А. не защитавал правата  и интересите му добросъвестно, а че председателят на първоинстанционния съдебен състав и разследващия полицай на досъдебното производство извършили действия в полза на обвинението и в ущърб на подсъдимия, който не успял да развие защитната си теза.

4. Подсъдимият счита, че договор за наем от 16.10.2012 г. не бил в оригинал и че нямал заверка „вярно с оригинала“.

5. Подсъдимият прави и възражението, че свидетелката Т. И., която е била разпитана на досъдебното производство и свидетелствала за одобрените от комисията договори, не се явила в съдебно заседание и не била разпитана.

6. Подсъдимият възразява, че той не получил преведените суми общо в размер на 550 лв. поради наложения запор на банковата му сметка, по която сумите са били превеждани и че като не е получил същите, не е нанесъл щета на поделението.

7. Подсъдимият възразява, че той е пребивавал в жилището, живял е там и е заплащал с труд и собствени действия по ремонта на апартамента престоя си там.

8. Подсъдимият възразява, че присъдата била неправилна и незаконосъобразна поради ниския размер на предмета на престъплението и поради краткия период на извършване на деянията, а защитата прави и възражението, че в тази насока не е отчетен и продължителния период на развитие на досъдебното производство.

9. Прави се и възражението, че жилищната комисия не проверявала подсъдимия поради липса на сигнал за нарушение от негова страна.

10. Подсъдимият възразява, че в случая се касаело за административно нарушение по чл. 330 от ЗОВСРБ и той не следва да носи наказателна отговорност.

Подсъдимият поддържа жалбата си и прави искане за отмяна на атакуваната присъда и постановяването на нова такава, с която да бъде признат за невинен и оправдан по предявеното му обвинение.

Представителят на държавното обвинение пледира първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен. Счита, че по делото не са допуснати съществени нарушения на процесуалния и на материалния закон. Излагат се доводи, че събраните по делото доказателства обуславят наличието на всички обективни и субективни елементи от състава на престъплението, за което подсъдимият е предаден на съд, поради което същият следва да бъде признат за виновен и осъден по възведеното му обвинение.

Процесуалният представител на Командване Военно-въздушни сили /КВВС/ в лицето на юрисконсулт С. Д. пледира за потвърждаване на осъдителната присъда, както и на уважения граждански иск, като допълнително моли и за дължимото юрисконсулстско възнаграждение.

Военно-апелативният съд, като взе предвид становището на страните, провери изцяло правилността на присъдата, по която от фактическа страна първоинстанционният съд е приел за установена следната фактическа обстановка:

Подсъдимият Д. бил картотекиран в списък на Министерство на отбраната от месец юли 2010 година до месец април 2013 година включително като лице – едночленно семейство, ІІ-ра група, с право на получаване на компенсационни суми по Наредба № Н-22/2010 г. изменена с Наредба № Н -15/2012 г. на Министерство на отбраната за ползване под наем на имоти от жилищния фонд на МО и за изплащане на компенсационни суми на военнослужещите и цивилните служители, които живеят при условията на свободно договаряне, за това, че живее при условията на свободно договаряне под наем на адрес гр. С., ж.к. ***.

 За да бъдат картотекирани като нуждаещи се от жилище и да им бъдат изплащани месечни компенсационни суми за живеене при условията  на свободно договаряне, военнослужещите (респективно цивилните служители на МО) подавали до командира на съответното военно формирование чрез жилищната комисия на съответното военно формирование комплект от документи: заявления-декларации всеки месец за това, че живеят на свободен наем и че не притежават собствено жилище – Приложение № 8 към чл. 37, ал. 1, т. 1 от Наредба № Н-22/2010 г. на МО, копие от договор за наем, сключен със собственика на жилището, в което живеят, удостоверение за настоящ адрес – документи, които се изискват като основание за изплащане на компенсационната сума с оглед чл. 37, ал. 1, т. 1 и 2 от горепосочената наредба. Документите (заявления-декларации и копия от договори за наем) съобразно тази наредба били подавани в началото на всеки месец от военнослужещия до жилищната комисия на военното формирование. Право на получаване на компенсационни суми имали военнослужещите, които били картотекирани ІІ-ра група като нуждаещи се от жилище в населеното място в което служели и ползвали жилища при условията на свободно договаряне, т.е. под наем. Жилищната комисия, на база подадените документи от съответния военнослужещ, изготвяла протокол всеки месец, който се утвърждавал от командира на военното формирование, който издавал заповед за изплащане на месечни компенсационни суми на съответните военнослужещи, като плащането се извършвало от финансовата служба на военното формирование с банков превод по представени от военнослужещите лични банкови сметки.

На 10.12.2012 г., 03.02.2013 г., 04.02.2013 г., 02.04.2013 г. и 30.04.2013 г. подсъдимият Д. подал до командира на в. ф. 22320 Б., чрез жилищната комисия на в. ф. ***-Б., заявления-декларации с оглед чл. 37 от Наредба № Н-22/2010 г. на МО за това, че не притежава собствено жилище и живее на свободен наем в жилище, намиращо се в ж.к. ***, собственост на св. Л. Н. П., към които декларации подсъдимият приложил и копия от договор за наем от 16.10.2012 г., сключен между него и св. П. за отдаване на горепосоченото жилище под наем, заверени от него с надпис „вярно с оригинала” и подпис, положен от подсъдимия. На основание тези декларации и копието от договор за наем от 16.10.2012 г., командирът на в. ф. ***-Б. издал заповеди както следва: № ФСД – 01-1/09.01.2012 г.; № ФСД – 01-6/06.02.2013 г.; № ФСД – 01-11/11.03.2013 г.; № ФСД -01-16/05.04.2013 г.  и № ФСД-01-17/07.05.2013 г. за изплащане на компенсационни суми на военнослужещи, живеещи при условията на свободно договаряне, в това число и подсъдимия И. Г. Д., за месеците от декември 2012 година до април 2013 година – общо пет месеца. На база на тези заповеди от финансовата служба на в. ф. *** Б. с банков превод по лични сметки на подсъдимия били преведени компенсационните суми за тези пет месеца – по 110 лева месечно или общо 550 лева.

В заявленията-декларации от 10.12.2012 г. (1 брой), 03.02.2013 г. (1 брой), 04.02.2013 г. (2 броя), 02.04.2013 г. (1 брой) и 30.04.2013 г. (1 брой)  подсъдимият Д. умишлено декларирал невярното обстоятелство, че живее под наем на адрес гр. С., ж.к. *** , а към тях приложил неистински документ – копие от договор за наем от 16.10.2012 г. за същото жилище, сключен между подсъдимия и собственичката на жилището св. Л. Н. П.. Този договор за наем от 16.10.2012 г. бил неистински документ, тъй като собственичката на имота не е сключвала такъв договор за наем на тази дата с подсъдимия Д. и не е полагала подписа си в графа „наемодател”. Именно чрез използването на тези шест броя заявления-декларации с невярно съдържание и на копията от договор за наем от 16.10.2012 г., които съставлявали неистински документи, подсъдимият получил без правно основание чуждо движимо имущество – парична сума общо в размер на 550 лева, собственост на Командването на военновъздушните сили, в чиято структура се намирало в. ф. *** Б., и в този смисъл им е причинил материална щета. В действителност подсъдимият в този период от време: 10.12.2012 г. до 14.05.2013 г. подсъдимият не живеел под наем в жилището в кв. ”***”, собственост на св. П., тъй като нямал сключен договор за наем с нея за този период от време. Подсъдимият от време на време посещавал въпросния имот по покана на действителната наемателка на имота – св. Т. И. С. – негова позната от гр. С.. Подсъдимият имал официално сключен договор за наем на този имот със собственичката П. от 16.05.2010 г. за срок от шест месеца, който договор изтекъл на 16.11.2010 г. (том 1-ви , плик на л. 37, документ с номерация 31), но този договор подсъдимият го сключил с П. не лично, а чрез помощта на своята близка св. Т. С., която го занесла за подпис на собственичката П.. Подсъдимият и св. П. не се познавали и не са се виждали.

Въз основа на гореизложената фактическа обстановка съдът е приел, че с деянията си подсъдимият е осъществил престъплението по чл.212 ал.1, вр.чл. 26, ал.1 НК.

По време на въззивното производство бе допуснат повторен разпит на експерта Д. Г. Г., след провеждането на който настоящият състав намира, че не следва да бъдат приети нови фактически обстоятелства и няма промяна на приетата фактическа обстановка.

Направените от подсъдимия и защитата му възражения с подадените няколко въззивни жалби и в съдебно заседание пред въззивната инстанция съдът намира, че следва да бъдат групирани и разгледани в следния порядък:

Неоснователно е възражението на подсъдимия, че липсвали годни и безспорни доказателства за извършеното от него деяние и че показанията на свидетелите били колебливи.  Според подсъдимия и защитата му категорично било установено само, че той е живял в жилището.

Съдът намира, че както гласните, така и писмените доказателства по делото са били събрани при спазване на съответните процесуални изисквания, като с оглед техния смислов и информационен ресурс същите изпълват с необходимото съдържание признаците на състава на престъплението, за което Д. е бил предаден на съд. Свидетелските показания на наемодателката Л. П., на свидетелите Венцислав П., Р. Б., И. Д., Ю. Б., Т. С. и . С., писмените доказателства и заключението по графическата експертиза по делото по един категоричен начин установяват извършването на деянието и неговото авторство.

Неоснователни са възраженията на подсъдимия, че показанията на свидетелите П. и П. били противоречиви помежду си и манипулирани от разследващия полицай по делото, тъй като твърденията на подсъдимия в тази насока са голословни и няма данни  по делото същите да са склонявани или принуждавани да променят показанията си. Същите са били предупредени за отговорността по чл. 290 НК и са дали правдиви показания, които се подкрепят и са в съответствие с останалите доказателства по делото, а не се явяват изолирани от доказателствената съвкупност.

При правилно установената и приета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, обосновано и законосъобразно извършеното от подсъдимия Д. е било квалифицирано по чл. 212, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Тази квалификация съдът правилно  е възприел, като е дал вяра на показанията свидетелката П., която не е сключвала друг договор за наем с подсъдимия, освен упоменатия по-горе, за който не се спори, и не се е подписвала на други договори. Това обстоятелство е установено и от извършената очна ставка между подсъдимия и свидетелката. Тези показания на свидетелката се подкрепят и от показанията на свидетелката Т. С., както и от извършената почеркова експертиза, на която съдът е дал вяра и която установява, че подписът за наемодател не е поставен от П.. Обосновано съдът е игнорирал обясненията на подсъдимия и ги е приел като голословни, тъй като не се подкрепят от доказателствата по делото. Заключението на графическата експертиза по делото е категорично, че подписите в графа „наемодател” на представените копия от договор за наем от 16.10.2012 г. не са положени от Л. Н. П., но подписите в графа „наемател” са положени от подсъдимия И. Г. Д.. Правилно съдът е приел, че експертизата не може да установи кой е положил подписа в този договор за наем в графа „наемодател” поради недостатъчния брой почеркови признаци, но безспорно е приел, че подсъдимият е използвал този неистински документ, като е знаел, че не е подписан от Л. П.. По същия начин в шестте заявления-декларации до командира и жилищната  комисия на в.ф. ***- Б. подсъдимият съзнателно е отразил невярното обстоятелство, че живее под наем в апартамента в кв.”***”, собственост на П.,  макар да е знаел, че няма наемни отношения с нея в инкриминирания период.

 С оглед възраженията на подсъдимия относно почерковото изследване на копия от въпросните документи, настоящият състав се наложи да проведе съдебно следствие във въззивната фаза и да разпита допълнително експерта, с оглед изследваните копия от документи. Експертът е категоричен относно авторството на подписите на подсъдимия по отношение на документите, макар и копия, и настоящата инстанция приема изцяло мотивите на основния съд в тази насока. Отделно въпросните документи ползват изцяло подсъдимия и възражението му относно това, че някои документи не били приподписани от самия него с текст „вярно с оригинала“, както твърди, са правно ирелевантни, тъй като същият ги е подал в жилищната комисия и се е ползвал от тези документи и въз основа на тях е получавал по банков път съответните компенсационни добавки.

Законосъобразно и на базата на свидетелските показания и съдебно-счетоводната експертиза, първоинстанционният съд е разграничил предмета на присвояването от страна на подсъдимия, а именно за времето от пет месеца – от декември 2012 г. до април 2013 г., когато Д. е ползвал документи с невярно съдържание - въпросните декларации и неистински документ - въпросния договор за наем, като за останалата получена сума по договорните му отношения не му се търси наказателна отговорност.

Не следва да се кредитира основното възражение на подсъдимия и защитата му, че на основната част от инкриминираните документи било извършено почерково изследване на ксерокопия на тези документи. Съдебната и криминалистическа практика допускат да бъдат извършвани графически експертизи и на копия от документи. В конкретния случай при допуснатия повторен разпит на експерта Г. същият категорично заяви, че не е изпитал затруднения при изготвянето на експертизата, тъй като качеството на самите копия на съответните документи е било добро, а визуализацията отлична. Освен това самите копия са били заверени с „вярно с оригинала“, съответно с печат и подпис от длъжностно лице при военното формирование, а в експертизата изрично е отразено, че изследваните подписи са копия на подписи. Експертът е категоричен още, че не е срещнал трудности при определянето на общите и частните идентификационни признаци на подписите и заключението му е дадено при категоричност и безусловност.

Досежно възражението на подсъдимия, че служебно назначеният защитник Д. А. не защитавал правата  и интересите на подсъдимия добросъвестно, съдът предприе в тази насока действия още по време на насрочване на делото, като се съобрази със заявлението на адвокат А. и съответното желанието на подсъдимия този защитник да бъде освободен от по-нататъшно участие в процеса, като за служебен защитник на подсъдимия беше назначена Б. К...

Следва да се остави без уважение и възражението на подсъдимия, че председателят на първоинстанционния съдебен състав и разследващият полицай на досъдебното производство са извършили действия в полза на обвинението и в ущърб на подсъдимия, който не успял да развие защитната си теза. Едно такова твърдение не намира опора и основание в приложените по делото протоколи от проведените съдебни заседания и следствени действия, които са писмени доказателствени средства за всички тези действия. От последните не може да се направи извод, че с действията си съдът е ощетил подсъдимия и съответно че е подпомогнал обвинението. Видно и от заявление с вх. № 1629/14.11.2016 г. на адвокат А., председателят на съда е водил процеса професионално и коректно, като не е създавал напрежение и не е проявявал пристрастност.

Възражението на подсъдимия, че договор за наем от 16.10.2012 г. не е в оригинал и че същият няма заверка „вярно с оригинала“ следва да се остави без уважение, тъй като по делото е установено, че по обективни причини оригиналите на изследваните документи не са могли да бъдат представени, а съответните им копия са били заверени с печат „вярно с оригинала“ и отпечатък от кръгъл печат на ВФ *** – Б., както и с подпис на служител от същото формирование.

Досежно неявяването в съдебно заседание пред първоинстанционния съд на свидетелката Т. И., която е била разпитана на досъдебното производство, съдът изрично е взел отношение, което в съдебното заседание на 13.09.2016 г. надлежно е отразил в протоколно определение, че заличава същата като свидетел по делото, тъй като обстоятелствата, за които същата свидетелства, се изясняват от показанията на останалите членове на жилищната комисия.

Възраженията на подсъдимия, че той не е получил преведените суми общо в размер на 550 лв. поради наложения запор на банковата му сметка, по която сумите са били превеждани и че като не е получил същите, не е нанесъл щета на поделението, не следва да бъдат кредитирани. Правилно първоинстанционният съд в тази връзка е приел, че фактът на наложения му запор на банковата му сметка в банка *** не означава, че той не е получил сумите по обвинението. От друга страна това не би могло да бъде и основание за отпадане наказателната отговорност на подсъдимия в конкретния случай.

Неоснователно е и възражението, че подсъдимият е пребивавал в жилището, живял е там и заплащал с труд и собствени действия по ремонта на апартамента престоя си там. Видно е, че подсъдимият е пребивала в жилището по покана и на добрата вола на своята позната свидетелката Т. С., която е имала сключен договор за наем със свидетелката Л. П., а не в резултат на законни наемни отношения с последната, която е категорична, че единствено през 2010 година е подписвала договор с подсъдимия, за да може да го използва в службата си и да получава компенсаторни суми, който договор е бил за срок от шест месеца. Правилно първоинстанционният съд не е кредитирал обясненията на подсъдимия Д.  за това, че е живял под наем в жилището в кв.”***”, собственост на свидетелката П. през инкриминирания период от време – декември 2012 година до април 2013 година, приемайки, че този факт се опровергава от показанията на собственичката Л. П.. Последната е категорична, че отношения с подсъдимия Д. като наемател, е имала единствено през 2010 година когато е подписала поднесен от Т.  Стойнева договор за наем от 16.05.2010 г., и то за срок от шест месеца. Други договори за наем – през 2011 и 2012 година сестри Стойневи не знаят да е имало, а свидетелката П. е категорична, че такива не е подписвала. Пребиваването на подсъдимия в апартамента през инкриминирания период само по себе си като обстоятелство не е достатъчно и не би могло да запълни основанието съобразно Наредба № Н-22/2010г. на МО за изплащане на месечни компенсационни суми на военнослужещите за живеене при условията  на свободно договаряне.

Въззивната инстанция констатира, че първоинстанционния съд е наложил справедливо наказание на подсъдимия Д., като е отчел както отегчаващите, така и смекчаващите отговорността обстоятелства. Съпоставяйки същите съдът е определил наказанието под средния размер от предвиденото в закона към минимума, съобразявайки ниския размер на предмета на престъплението и краткия период, през който са извършени петте деяния. Отделно от това съдът е отчел, че преди довършване на престъпната си дейност по настоящето дело – 14.05.2013 г., подсъдимият е бил осъден с влязла в сила присъда № П-217/2012 г. на Софийския военен съд, влязла в сила от 18.04.2013 г. и възпрепятстваща приложението на разпоредбата  на чл.66 НК.

Поради гореизложеното неоснователно се явява възражението на подсъдимия, че присъдата била неправилна и незаконосъобразна поради ниския размер на предмета на престъплението и поради краткия период на извършване на деянията. Лишен от основание е и доводът на защитата в тази насока за прекомерна продължителността на досъдебното производство, тъй като от данните по делото е видно, че същото е било образувано на 27.10.2015 г., а обвинителният акт е бил внесен в съда на 20.06.2016 г. 

  Правно ирелевантни са възраженията на подсъдимия, че жилищната комисия не го е проверявала поради липса на сигнал за нарушение от негова страна. Същите не следва да бъдат кредитирани, тъй като соченото обстоятелство не касае съставомерността на деянието и неговото авторство.

Неоснователно е възражението на подсъдимия и на защитата, че в случая се касае за административно нарушение, тъй като чл. 330 от ЗОВСРБ регламентира подаване от страна на военнослужещия на неверни декларации при подписване на договора за военна служба и касаещи обстоятелствата във връзка с несъвместимост с военната служба, което се различава от настоящия случай.

Всички останали твърдения и възражения, изложени от подсъдимия в подадените от него и защитата му жалби, както и тези в съдебното заседание пред въззивната инстанция, са ирелевантни, не касаят предмета на доказване по делото, поради което съдът не намира за необходимо същите да бъдат обсъждани.

 На основание чл.61, т. 2, вр. чл. 60, ал.1 ЗИНЗС първата инстанция е  постановила така наложеното наказание подсъдимият Д. да изтърпи при първоначален „строг” режим в затворническо общежитие от закрит тип. Последвалата със ЗИДЗИНЗС /ДВ. бр.13 от 7 Февруари 2017 г./ промяна на законодателството, както и разпоредбите на чл.313 и чл.314 НПК налагат преценка за законосъобразността на присъдата и в тази част.

Съгласно действащият към момента чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ ЗИНЗС подсъдимият Д. следва да изтърпи така наложеното му наказание от 2 /две/ години и 6 /шест/ месеца лишаване от свобода при първоначален „ строг“ режим, тъй като не са изтекли повече от 5 години от изтърпяване на предходно наказание лишаване от свобода, наложено с присъда № П-217/2012 г. на Софийския военен съд, което не е било отложено на основание чл. 66 НК. Промяната в ЗИНЗС не влияе на правилността на извода на първата инстанция и в тази част присъдата следва да бъде потвърдена.

Със същият закон е отпаднало обаче задължението на съда, свързано с определяне на типа на затворническо заведение, в което осъденият следва да бъде настанен първоначално, съобразно разпоредбите на ЗИНЗС.

След като към настоящият процесуален момент, съобразно измененията на ЗИНЗС, съдът не разполага с процесуална възможност да определя типа на затворническото заведение, то присъдата в частта, с която първата инстанция е определила подсъдимия Д. да изтърпи наказанието в затворническо общежитие от закрит тип следва да бъде отменена.

По настоящото дело във въззивното производство са направени деловодни разноски за възнаграждение на вещо лица в размер на 50 лв, които на основание чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият Д. следва да бъде осъден да заплати. Наред с това по делото юрисконсулт Добрева е направила основателно искане да й се изплати юрисконсултско възнаграждение. Такова се дължи съгласно нормата на чл. 88, ал. 1 НПК, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. чл. 17 от Наредба за заплащането на правната помощ, където е предвиден размер в съдебна фаза от 150 до 300 лева, поради което на С. Д., процесуален представител на КВВС следва да се присъди възнаграждение в размер на 250 /двеста и петдесет/ лева, което подсъдимият Д. следва да бъде осъден да заплати в полза на Командване на ВВС.

Съдът намира, че в останалата част присъдата няма основания да бъде изменяна или отменяна, поради което същата следва да бъде потвърдена.

Предвид горното и на основание чл. 334, т. 3 и чл. 338 от НПК Военно-апелативният съд             

        

   Р   Е   Ш   И   :

                    

ИЗМЕНЯ  присъда № 56/20.10.16г. по нохд № 150/16г.  по описа на Софийския военен съд, като ОТМЕНЯ същата в частта, с която на основание чл.60, ал.1 от ЗИНЗС / изм./ съдът е постановил така наложеното наказание подсъдимият И. Г. Д. да изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип.

ОСЪЖДА подсъдимия да заплати на гражданския ищец – Командване на Военно-въздушните сили сумата от 250 /двеста и петдесет/ лева юрисконсултско възнаграждение.

         ОСЪЖДА подсъдимия да заплати в полза на държавата, към бюджета на съдебната власт, по сметката на Военно-апелативния съд,  направените съдебно-деловодни разноски по делото в размер 50 /петдесет/ лева.

ПОТВЪРЖДАВА присъда в останалата й част.

РЕШЕНИЕТО може да бъде протестирано и/или обжалвано пред Върховния касационен съд на Република България в петнадесетдневен срок от съобщаването на страните, че същото е изготвено.

 

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                     ЧЛЕНОВЕ:

© 2018 Военно-апелативен съд
Хостинг и дизайн от Journey.bg