Мотиви-3та част
24-10-2019

Нормално е да чувства вина за това, че е заявила неистина на досъдебното производство. Явно поради това и в разпоредително заседание по нохд № 66/2018 г. от 16.07.2018 г., тя е заявила, че желае да промени показанията си от досъдебното производство и да каже истината относно случилото се на .... 20...г. Тези си изявления тя потвърждава в първото по делото съдебно заседание от 30.08.2018 г. „…сега искам да кажа истината и миналия път казах, че искам да си променя показанията…“ л. 88 гръб, т. 1, н.д. В с.з. от 16.10.2018 г. на л. 167 гръб защитникът на подсъдимия адв. Джубелиев потвърждава този факт. Заявява още, че при излизането й от залата след разпоредителното заседание прокурорът я е дръпнал с думите „ела с мен“, което обаче не било записано в протокола за разпоредителното заседание. Такива действия на прокурора спрямо П. Г. се потвърждават и от изявлението на председателя на съдебния състав на същата страница в същото съдебно заседание „…. не е записано, че прокурорът е казал „ела с мен“. Това стана след съдебното заседание в съдебната зала…“.

Пред настоящия състав на стр. 2 от протокола от с.з. от 18.09.2019 г. относно това обстоятелство тя заяви следното: „…В първото съдебно заседание, където бях при жената съдия на 18 юли 2018 г., казаха, че делото ще се гледа на 30 август. Прокурорът, след като свърши заседанието, извика мен и баща ми горе в една стая. Аз обаче не влязох в стаята, бях отвън до вратата. Прокурорът говори с баща ми. Като свърши делото, прокурорът ме извика с баща ми да отидем горе в кабинета му. После той даде на баща ми визитка на адвокат, за да си хванем адвокат… Аз казах, че не искам адвокат…“. В последния абзац на стр. 4 и в първия на стр. 5 от същия протокол тя обясни: „…След разпита ми в Районното ходих във военна прокуратура, не при прокурора, който беше в съдебната зала, а при друг прокурор. Мисля, че беше този, който ме разпитва в с. Т., един пълен прокурор. В същата сграда, ходих при един пълен прокурор, и той отказа да ми смени показанията. Когато ме разпитваха докато бяхме в с. Т., беше един пълен прокурор, забравих му името, но после, като ходих при него, той ми отказа да си сменя показанията. Първо ме разпитваха в с. Т., пълничкият прокурор. После ме разпитваха пред съдия и тогава исках да си променя показанията си, но ми отказаха. Те ми задаваха въпроси. Само пред жената съдия си казах всичко…“. /Жената съдия е подп. Влашева, която видно от материалите по нохд № 66/2018 г. по описа на Военен съд – Пловдив е била председател на съдебния състав/.

На стр. 22 от мотивите си основният съд е декларирал, че не дава вяра на показанията на П. Г. в съдебно заседание, тъй като те се опровергавали от показанията на баща й Т. Г., който бил пряк очевидец на случващото се и е видял как подсъдимият „….е нанесъл удари по лицето и….. тя падна на асфалта и „почна да я рита като парцал…“. Тази позиция на съда е необоснована, тъй като не става ясно в действителност за колко удара се касае и с какво са били нанесени те от подсъдимия. С обвинителният акт той е предаден на съд да е „…ударил с юмрук в лицето св. П. Г....“, а в мотивите си на стр. 9 от мотивите съдът е приел, следните действия на ефр. Д. „…Преди тя да отговори, последвал удар в лицето на св. П. Г.…“/.

Незнайно защо, след като основният съд е дал вяра на показанията на свидетелката П. Г. пред съдия на досъдебното производство от 14.05.2018 г. – л. 72-73 ДП, не е приел и не е коментирал заявеното от нея там „…Д. ме удари два пъти с ръка, с отворена длан в лявата ми част на лицето, по бузата. От ударите аз паднах на земята, като от първия удар залитнах, а от втория директно паднах на земята…“ – л. 72 гърба ДП.

В показанията на П. Г. и баща й Т. Г. пред съдия на досъдебното производство е налице пълно противоречие относно броя на нанесените от Д. удари по лицето на Г., както и начина на нанасянето им – бащата твърди, че е бил един удар с юмрук в лицето, а П. Г. - че са й нанесени два последователни удара с отворена длан от подсъдимия, без въобще да споменава за други удари или пък за ритане от подсъдимия след падането й на земята. Това противоречие по един от основните факти от предмета на доказване по делото, както и заключението на експерта д-р П., че ако е имало удари от Д. по лицето и тялото със сочения от Т. Г. интензитет, то те неминуемо биха оставили следи и биха били констатирани и отразени от медицинските лица от спешната помощ и съдебна медицина при нейното освидетелстване на 18 и 19.03.2018 г., също поставя под съмнение достоверността на изявленията на двамата пред съдия на досъдебното производство.

В опит да преодолее противоречията между показанията на П. Г. в с.з. и обясненията на подсъдимия, които са еднопосочни и непротиворечиви, от една страна, с тези на св. П. Г. от друга страна, основният съд е провел очни ставки между Т. Г. и всеки от първите двама – л. 93 – 94 н.д. В тях обаче всеки от съпоставените е останал на собствената си категорична позиция относно пресъздадените от него факти. 

Настоящият състав установи, че разпитите на свидетелите П. Г., Т. Г., Т. Г. и полицаите Й. П., С. А., И. Б. и П. Д. на досъдебното производство са проведени в нарушение разпоредбите на чл. 139, ал. 5 и чл. 223, ал. 1 НПК, с което не са взети всички мерки за осигуряване разкри.ето на обективната истина /чл. 13, ал. 1 НПК/ и на практика разследващите органи и прокурорът не са взели решенията си по вътрешно убеждение, основано на всестранно, обективно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото /чл. 14, ал. 1 НПК/.

П. Г., Т. Г. и Т. Г. са разпитани като свидетели пред военен следовател на 03.05.2018 г., съответно на л. 69-70 П. Г.; на л. 74-75 Т. Г. и на л. 79-80 Т. Г. и на 14.05.2018 г. пред съдия, съответно на л. 72-73 П. Г.; на л. 77-78 Т. Г. и на л. 82-83 Т. Г.. Разпитите на тримата пред съдия са проведени 10 дни след разпитите им пред военен следовател и разпитът на всеки пред съдия е с абсолютно идентично съдържание с този пред военния следовател, което в действителност е невъзможно да се получи ако разпитите пред съдия са проведени по предвидения в закона ред. Единствената разлика между двата разпита на всеки е зададен по един въпрос на П. Г. и Т. Г. и два въпроса на Т. Г.  в края на разпитите им пред съдия.

Същото важи и за разпитите на свидетелите полицаи Й. П. и полицай С. А.. Те са разпитани пред военен следовател на 03.05.2018 г., съответно на л. 84-85 ДП за П. и на л. 89-90 л. за А., и пред съдия на 14.05.2018 г. на л. 87-88 за първия и на л. 92-93 за втория, като на тях в разпитите им пред съдия дори не е и задаван и допълнителен въпрос.

Разпитите като свидетел на полицейските служители И. Б. и П. Д. от 03.05.2018 г., които са били съответно „дежурен по управление“ и „мл. оперативен дежурен“ в РУ с. Т. на 17/.... 20...г., съответно на л. 94 и 95 ДП, са с абсолютно идентично съдържание до края на изречението „Впоследствие Д. поиска да бъде прегледан от лекар…. и Д. беше прегледан….“. Единствената разлика е в добавените в края на всеки разпит няколко изречения.

Въпреки, че писмените обяснения не са доказателствено средство по смисъла на НПК, в подкрепа на изложеното за начина на провеждане на досъдебното производство, въззивния състав счита за необходимо да отбележи следното: обясненията на полицейските служители И. Б. от 28.03.2018 г. и на П. Д. от 30.03.2018 г., съответно на л. 37 и 38 ДП, са с абсолютно еднакво съдържание. След това разпитът като свидетел на И. Б. на л. 94 ДП от 03.05.2018 г. пред военния следовател е абсолютно копие на обяснението му от 28.03.2018 г. Разпитът като свидетел от 03.05.2018 г. на П. Д. на л. 95-96 ДП също е абсолютно копие на обясненията му от 30.03.2018 г., като единствената разлика е добавеното първо изречение в разпита му като свидетел „…Служа в РУ-Т. на длъжност „младши оперативен дежурен“.

Въззивният състав, като се съобрази с горепосочения начин на провеждане разпитите на тези свидетели на досъдебното производство, както и с разпоредбата на чл. 7 НПК, че съдебното производство заема централно място в наказателния процес, а досъдебното производство има подготвителен характер, обсъди и коментира техните показания само от съдебните производства.

От твърденията на единствените трима участници и очевидци в конфликта пред основния съд – П. Г., подсъдимият и Т. Г., по делото не може да се установи кой от последните двама в хода на сбиването и боричкането помежду им, с неволен удар е причинил телесните повреди в областта на лицето на П. Г.,  от който удар тя е паднала върху асфалта и е получила и телесните увреждания в областта на крайниците. Дори и да се приеме, че това е подсъдимият, то деянието е извършено по непредпазливост и не е съставомерно.

С оглед  това, настоящият състав прие, че подсъдимият не е нанесъл твърдените в обвинителния акт удари по лицето и тялото на П. Г. и съответно не й е причинил описаните телесни повреди, поради което го призна за невинен и го оправда по обвинението да й е причинил тези телесни повреди.

Въззивният съд прие, че ефр. Д. е причинил описаните телесни увреждания на Т. Г., които съставляват ЛТП по смисъла на чл. 130, ал. 2 НПК, но не по хулигански подбуди.

Съгласно ППлВС № 2/29.06.1974 г. по н.д. № 4/74 г., нанасянето на обида, причиняването на телесна повреда или други подобни действия по чисто личен мотив могат да се квалифицират и като хулиганство при евентуален умисъл, ако са съпроводени с грубо нарушаване на обществения ред и изразяване на явно неуважение към обществото. Субективната страна на престъплението не се определя само от мотива или целта на дееца, а от съдържанието на неговия умисъл. В тази насока са и Р № 65/8.03.2010 г. по н.д. 718/2009 г. I н.о. ВКС; Р 47/22.04.2013 г. по н.д. 2349/12 г. I н.о. ВКС, Р 42/24.03.2014 г. по н.д. 2301/13 г. I н.о.ВКС, в които е прието че „хулиганските“ мотиви не са съвместими с чисто личните, че тяхното съчетаване е психологически възможно, но и стоящо в основата на евентуалния умисъл на престъпното хулиганство.

В случая подсъдимият е действал с пряк умисъл да нанесе телесни увреждания на Т. Г., а не да демонстрира явно неуважение към обществото и грубо да нарушава обществения ред. За това той е имал личен мотив – да се защити като отвърне на нанесените му от Г. удари. Ако Д. е съзнавал, че с действията си нарушава обществения ред и предизвиква обществено възмущение, то би могло да се приеме наличие на евентуален умисъл за престъпление по чл. 325 НК, каквото обвинение обаче не му е повдигано.

Неправилно на стр. 26 от мотивите си, за да обоснове хулиганските подбуди по чл. 131, ал. 1, т. 12 НК, съдът е обсъждал поведението на подсъдимия след влизането на семейство Г. в къщата и след пристигането на полицейските служители П. и А.. Горните му действия излизат извън предмета на конкретното обвинение, тъй като ефр. Д. е предаден на съд за причиняването по хулигански подбуди на описаните в обвинителния акт телесни повреди на П. Г. и Т. Г., а действията му срещу Т. Г. са били вече приключили след намесата на Т. Г.  и влизането на семейство Г. в къщата.

Поради изложеното първоинстанционната присъда за престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 130, ал. 1 и 2 НК бе отменена и подсъдимият бе признат за невинен и оправдан и в частта на обвинението за причиняване на лека телесна повреда на Т. Г. по „хулигански подбуди“.

Относно причинената от ефр. Д. лека телесна повреда по чл. 130, ал. 2 НК на Т. Г. настоящият състав съобрази следното:

Съгласно чл. 161 НК наказателното преследване по чл. 130, ал. 2 НК се възбужда по тъжба на пострадалия. С разпоредбите на чл. 80 – 82 НПК,  оправомощен да повдига и поддържа обвинение пред съдебен орган за такова престъпление е пострадалият от неправомерно посегателство, поради което е недопустимо образуване и провеждане на наказателно производство при липса на тъжба от легитимен процесуален субект. В рамките на започнало и развиващо се съдебно производство за престъпление от общ характер и при необходимост от последваща преквалификация на деянието, нормата на чл. 287, ал. 5 НПК предоставя процесуална възможност на частния обвинител и прокурора в хипотезата на чл. 48 НПК, изрично да поискат произнасяне с присъда и за деяние, преследвано с частна тъжба.

По настоящето дело Т. Г. не се е конституирал като частен обвинител, въпреки че в разпоредително заседание от 16.07.2018 г. по нохд № 66/2018 г. по описа на Военен съд – П., съдът му е разяснил процесуалните права. Наказателното производство в съдебната му фаза е образувано по обвинителен акт срещу ефр. Д. за престъпления по чл. 131, ал. 1, т. 4, алт. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 130, ал. 1 и 2 НК и по чл. 144, ал. 3, алт. 1, вр. ал. 1, алт. 1 НК. Прокурорът е поддържал и двете обвинения, които са от общ характер и не се е възползвал от възможността по чл. 287, ал. 5 НПК, което би заместило тъжбата на Т. Г. срещу подсъдимия за престъплението по чл. 130, ал. 2 НК срещу него.

Поради изложеното и в съответствие с константната съдебна практика на ВКС – Р 115/06.04.2010 г. по н.д. 27/2009 г. I н.о; Р 257/11.05.2011 г. по н.д. 1384/2011 г. III н.о.; Р 594/28.01.2009 г. по н.д. № 645/2008 г. I н.о.; Р 334/2.07.2010 г. по нд. 314/2010г.,III н.о; Р 256/29.11.2016 г. по н.д. 1092/2016 г. I н.о.; Р 31/07.02.2012 по н.д. 2933/2011 г. III н.о; Р 552/16.10.2010 г. по нд. 608/2010 г. I  н.о.; Р 182/30.03.2010 г. по н.д. 70/2010 г. II н.о.; Р 572/28.02.2014 г. по н.д. № 2056/2013 г. II н.о.; Р 253/21.12.2016 г. по н.д. 927/2016 г. III н.о., въззивният състав отмени на основание чл. 334, т. 4, вр. 24, ал. 1, ал. 5, т. 1 НПК първоинстанционната присъда и в тази й част и прекрати наказателното производство относно причинената от ефр. Д. лека телесна повреда по чл. 130, ал. 2 НК на Т. Г..

С оглед приетото от настоящия състав, че от момента на излизането на Т. Г. от къщата след пристигането на полицейските служители П. и А., до заминаването на всички в полицейското управление в с. Т., подсъдимият не е отправял към Т. Г. посочените в обвинителния акт и в първоинстанционната присъда закани за убийство или за друго престъпление, ефр. Д. бе признат за невинен и оправдан и по обвинението по чл. 144, ал. 3, алт. 1, вр. ал. 1, алт. 1 НК.

Настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че дори и да се приеме, че ефр. Д. действително е отправил посочените в обвинителния акт заканителни думи към св. Т. Г., съвкупната оценка на изброените по - горе обстоятелства сочи, че деянието му не съставлява престъпление по чл. 144, ал. 3, ал. 1, вр. ал. 1, алт. 1 НК.

Съгласно ТР № 53/89 г. ОСНК ВС, не е необходимо заканата да е възбудила основателен страх у адресата, а е достатъчно тя да е могла да възбуди такъв страх. Обстоятелствата обаче задължително следва да се преценяват какви са били по време на извършване на деянието, а не след известен период от време. Съдебната практика е константна и че действителният заплашителен потенциал на заканата може да бъде осмислен наказателно-правно само при детайлно изясняване и отчитане на обстановката, в която е изречена.

В настоящия случай, законосъобразният отговор на въпроса дали заканата обективно е от естество да възбуди основателен страх у адресата, задължително налага да се обсъдят и всички обстоятелства, свързани с предходните отношения между подсъдимия и пострадалия. Заканителните думи „Ще те утрепя! Пуснете ме да го набия!“ и агресивните действия на подсъдимия към свидетеля Т. Г. са били провокирани от предшестващите насилствени действия на Г. спрямо ефр. Д. – нанасянето на удари с дървения сап и с ръце по главата и тялото и душене, с които му е причинил значителни болки и страдания. Те са израз по - скоро на гняв от ефр. Д., тъй като действията на Т. Г. са наранили мъжкото му самочувствие и достойнство и са извършени в присъствието на бившата му интимна приятелка П. Г., пред която той се ползвал с авторитет. Анализирайки цялата хронология на събитията, съдът намери, че тези отправени реплики не разкриват по съдържание заплаха от такова естество, че да могат да възбудят у Г. основателен страх в момента на осъществяване на заканата.

За обективната невъзможност на заканата да възбуди основателен страх у Г. е от значение и обстановката, при която е извършено деянието – на улицата, в присъствието на пристигналите двама полицейски служители, на бащата на подсъдимия свидетеля Г. Д. и на Т. и П. Г..

Деянието е несъставомерно и от субективна страна. Подсъдимият не е отправил заканителните думи съзнателно и не ги е използвал с тяхното буквално съдържание. Касае се за една свада, едно скарване и сбИ.е, при което застрашаващите действия са предприети от Д. спонтанно след появата на Т. Г. от къщата, а заканителните думи са използвани импулсивно и носят единствено емоционален заряд, изразяват гняв и яд, но в действителност подсъдимият не е целял да предизвика страх у Г. от осъществяване на заканата. В тази насока са Р 419/12.01.2015 г. по н.д. 1314/14 г.; Р 366/11.11.2015 г. по н.д. № 1178/15 г.; Р 53/23.03.2016 г. по н.д. № 213/16 г. – всички на   III  н.о. на ВКС.

По делото са направени деловодни разноски в размер на 2 255.15 лв., които подсъдимият е осъден на основание чл. 189, ал. 3 НПК да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на военен съд – Пловдив. С оглед новата присъда, въззивният съд постанови тези деловодни разноски на основание чл. 190, ал. 1 НПК да останат за сметка на държавата.

С оглед изложеното е безпредметно произнасянето по доводите на защитата на подсъдимия относно приетите като отегчаващи обстоятелства от първоинстанционния съд „високата степен на обществена опасност на извършеното и последвалия вредоносен резултат“ и приложената справка относно приключили предходни преписки по отношение на Д., които са прекратени, при определяне на наказанията.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                             

      ЧЛЕНОВЕ: 1.

     

 

      2.

 

© 2020 Военно-апелативен съд
Хостинг и дизайн от Journey.bg